– Но не заради това – рече тя – дойдохме на този круиз.
– Така ли? – измърмори Инид, все едно сепната от сън.
– Да. Тук сме, защото Том не иска да признае, че Джордан е мъртва.
– Той да не...
– О, знае го – прекъсна я Силвия. – Но не говори за това. Той беше много близък с Джордан, в много отношение по-близък с нея, отколкото с мен. И скърбя за нея, не го отричам. Наистина скърбя. Плака, докато не остана без сили, накрая дори не можеше да стане от леглото. Но една сутрин просто го загърби. Заяви, че Джордан я няма и той не желае да живее в миналото. След Деня на труда щял да забрави, че тя е била убита. И всеки ден в края на август ми напомняше, че след Деня на труда нямало да говори за смъртта ѝ. Тед е много здравомислещ мъж. Той смята, че в цялата човешка история хората са губили деца и че прекаленото скърбене е глупаво и егоистично. Изобщо не се интересуваше какво ще стане с Уитърс. Проследяването на процеса било още един начин да не преодолееш убийството.
И така, в Деня на труда ми каза: „Може да ти се струва странно, но никога повече няма да обсъждам смъртта ѝ. Отбележи си го и не го забравяй. Нали ще го запомниш, Силвия? И няма да си мислиш, че съм полудял?“. Аз му отговорих: „Не ми харесва това, Том. Не го приемам“. Той отвърна, че съжалявал, но трябвало да го направи. На другия ден, когато се прибра от работа, споменах, че адвокатът на Уитърс твърди, че самопризнанията са били изтръгнати насила и че истинският убиец все още бил на свобода. А Тед ми се усмихна, както когато те баламосва нещо, и заяви: „Нямам представа за какво говориш“. Не издържах и се развиках: „Говоря за човека, убил дъщеря ни!“. Той обаче си държи на своето: „Никой не е убивал дъщеря ни, не желая да слушам повече за това“. Аз му казах: „Тед, от тая работа няма да излезе нищо“. „От коя работа?“ – попита той. „От твоето преструване, че Джордан не е мъртва“ – отговорих. И той отвърна: „Да, имахме дъщеря, а сега нямаме, така че сигурно е мъртва, но те предупреждавам, Силвия, не ми казвай, че е убита, разбра ли?“. И оттогава насетне, Инид, колкото и да настоявам, той не се отказва. На косъм съм да се разведем. На косъм. Само дето иначе той е безукорно мил с мен във всяко друго отношение. Не се ядосва, когато заговоря за Уитърс, просто ме прекъсва и го обръща на шега, все едно е някаква странна моя фикс идея. Държи се също като нашата котка, когато ми носи мъртво коприварче. Котката не знае, че не харесваш мъртви коприварчета. Тед иска да съм рационална като него, смята, че така ми помага, води ме на екскурзии и круизи и всичко е прекрасно, само дето за него най-ужасното нещо в живота ни изобщо не се е случило.
– А то всъщност случило ли се е?
Силвия смаяно отметна глава.
– Благодаря – заяви тя, макар че Инид беше попитала само защото за миг съвсем се беше объркала, а не защото искаше да ѝ направи услуга. – Благодаря ти, че си достатъчно честна, за да ми зададеш този въпрос. Понякога наистина имам чувството, че съм полудяла. Всичко е в главата ми. Премествам милиони малки късчета нищо, милиони мисли, чувства и спомени, ден след ден, в продължение на години, вътре в главата ми има огромно скеле и чертеж, все едно строя катедрала от клечки за зъби наум. Не ми помага дори воденето на дневник, тъй като не мога да накарам думите на белия лист да окажат каквото и да е влияние върху мозъка ми. Напиша ли нещо и – край. Все едно си изтървал монета в морето, изчезва безследно. И всичките тези действия наум ги върша без никаква външна подкрепа, като изключим онези леко простовати хора в групите в сряда и четвъртък, а междувременно собственият ми съпруг се преструва, че причината за това огромно вътрешно усилие – а именно, че дъщеря ни е била убита, – изобщо не съществува. И така единственият пътеводен ориентир, който е останал в живота ми, единственият ми север, юг, изток и запад са моите чувства.