На всичкото отгоре Тед е прав, че нашата култура придава твърде голямо значение на чувствата. Той твърди, че положението вече е извън контрол, че не компютрите правят всичко виртуално, а мисълта за психичното ни здраве. Тед казва, че всички се опитват да поправят нагласите си, да подобрят чувствителността си, да развиват взаимоотношенията си с другите и родителските си умения, вместо просто да се женят и да гледат деца като едно време. Били сме скочили на следващото ниво на абстракция, тъй като имаме твърде много време и пари, а той не желаел да е част от това. Искал да яде „истинска“ храна, да ходи по „истински“ места и да говори за „истински“ неща като бизнес и наука. Така че с него вече не сме съвсем единодушни кое е важното в живота.
Той надхитри и терапевтката ми, Инид. Поканих я на вечеря, за да му хвърли едно око. Нали се сещаш, в списанията понякога те предупреждават, че някоя рецепта не е за гости, защото трябва да стоиш в кухнята по двайсет минути преди всяко ястие? Избрах едно такова меню с ризото по милански и пържоли на тиган, а после от мазнината им правиш сос, така че терапевтката ми да има време да остане насаме с Тед и да го разпита хубаво. И когато на другия ден се видяхме, тя каза, че състоянието му било типично за мъжете, привидно се бил справил със скръбта, колкото да не рухне напълно, и според нея нямало да се промени и аз трябвало да го приема.
Но аз си мисля – по принцип не се оставям да ми минават през главата такива щуротии за религии и магии, но не мога да се отърва от тази мисъл, – че налудничавата жажда за отмъщение, която изпитвам от толкова години, не е моя, а е на Тед. Той отказва да се справи с нея, а тъй като все пак някой трябва да го направи, се нагърбвам аз, все едно съм сурогатна майка, само дето не нося дете, а чувства. Може би ако Тед беше поел по-голяма отговорност за чувствата си и не бързаше толкова да се върне на работа в „Дюпон“, щях да си остана каквато бях преди и да си продавам литографиите по коледните изложения. Може би точно това, че Тед се държеше толкова рационално и делово, ме е тласнало да прекрача границата. И може би поуката от цялата тази дълга история, която ти беше толкова мила да изслушаш, Инид, е, че не мога да спра да намирам поуки, колкото и да се мъча да не го правя.
Инид си представяше дъжд. Виждаше се в къща без стени, а разполагаше само с мека кухненска хартия, за да се предпази от капризите на времето. От изток се зададе дъжд и тя закачи с кабърчета направен от хартия Чип и неговата интересна нова работа като журналист. След това облаците придойдоха от запад – там хартията беше колко красиви и умни са момчетата на Гари и колко много ги обича. После вятърът смени посоката си и Инид изтича към северната страна на къщата с разкъсаните парченца хартия, които беше успяла да събере от Денис: дъщеря ѝ се беше омъжила твърде млада, но сега беше пораснала и помъдряла, радваше се на голям успех като главен готвач в ресторант и се надяваше да срещне подходящ млад мъж! Накрая се изсипа порой и от юг, и там хартията се разпадаше, макар Инид да настояваше, че заболяването на Ал е съвсем леко и той ще се оправи само ако поработи над нагласата си и му сменят хапчетата, валеше все по-силно и по-силно, а тя беше толкова уморена и не разполагаше с нищо друго освен с хартия...
– Силвия?
– Да?
– Трябва да ти кажа нещо. За съпруга ми.
Силвия кимна подканващо, бързаше да ѝ върне услугата от изслушването. Но изведнъж на Инид тя ѝ заприлича на Катрин Хепбърн. В очите на Хепбърн имаше такова неосъзнато чувство за превъзходство, че на всяка жена, която някога е била бедна като Инид, ѝ идеше да срита патрицианските ѝ глезени с най-коравите си обувки. Щеше да сгреши, усещаше тя, ако ѝ се довереше.
– Да? – подсказа Силвия.
– Нищо, извинявай.
– Не, кажи.
– Нищо, наистина, отдавна стана време да си лягаме. Утре ни чака толкова натоварен ден!
Тя се надигна, олюлявайки се, като остави Силвия да плати за питиетата. В асансьора не говориха. Прекалено бързо наложилата се близост водеше след себе си някакво засрамено смущение. Силвия излезе на горната палуба и Инид я последва. Не би понесла новата ѝ приятелка да гледа на нея като на човек от низините.
Силвия спря пред вратата на голяма външна каюта.
– Къде е твоята стая?
– Надолу по коридора – отвърна Инид, макар да съзнаваше, че няма как да успее да поддържа дълго тази лъжа. На другия ден трябваше да се престори, че се е объркала.
– Лека нощ тогава – рече Силвия. – Благодаря ти, че ме изслуша.
Чакаше с мила усмивка Инид да тръгне. Но Инид не тръгваше. Огледа се колебливо.