– Извинявай, коя палуба е тази?
– Горната.
– О, боже, сбъркала съм. Съжалявам.
– Няма за какво. Искаш ли да те изпратя?
– Не, просто съм се заблудила, сега се ориентирах, това е горната палуба, а аз съм по-долу. Много по-долу. Извинявай.
Обърна се, но пак не тръгна.
– Съпругът ми... – поклати глава. – Не, всъщност синът ни... Днес не обядвахме с него. Това исках да ти кажа. Той ни посрещна на летището и трябваше да обядваме с него и приятелката му, но те... просто ни оставиха, не знам защо, и не се върнаха, и така и не разбрахме къде отиде той. Както и да е.
– Това е странно – кимна Силвия.
– Е, да не те притеснявам...
– Не, не, Инид, как не те е срам!
– Това е, просто не исках да стане някакво недоразумение, а сега отивам да лягам. Толкова се радвам, че се запознахме! Утре ни чака тежък ден. Ще се видим на закуска!
И преди Силвия да успее да я спре, Инид тръгна предпазливо по коридора (бедрената ѝ става се нуждаеше от смяна, но само като си представеше да остави Ал у дома, докато тя лежи в болница, само като си го представеше...), като се хокаше строго, задето се е набутала там горе, където не ѝ е мястото, и е изговорила срамни глупости за сина си. Зави към една пейка с меки възглавници, отпусна се на нея и избухна в сълзи. Бог я беше благословил с въображение, за да плаче за горките бедняци в каютите на най-евтината долна палуба на луксозния круизен кораб, но заради безпаричното си детство тя не можеше да преглътне тристата долара на човек за едно ниво нагоре; така че плачеше за себе си. Имаше чувството, че тя и Ал са единствените интелигентни хора от своето поколение, които не са успели да забогатеят.
Ето едно мъчение, което гърците, измислили угощението и скалата30, са пропуснали в своето Подземно царство: булото на самозаблудата. Меко и топло покривало за изтерзаната душа, което обаче никога не успява да я обгърне цялата. А вечерите ставаха студени.
30 Алюзия за Танталовите мъки и Сизифовия труд. – Б. пр.
Поколеба се дали да не се върне в стаята на Силвия и да си излее сърцето.
Но изведнъж през сълзите зърна нещо сладичко под пейката.
Банкнота от десет долара. Сгъната на две. Сладичка и симпатична.
Инид хвърли поглед по коридора и се наведе. Тъканта на релефната хартия беше прекрасна на пипане.
Поободрена, Инид се спусна на долната палуба. От бара долиташе приглушена музика, жив ритъм и акордеони. Стори ѝ се, че чува някой да крещи немощно името ѝ, докато пъхаше картата си в ключалката.
Бутна вратата, но тя запъна. Инид бутна по-силно.
– Инид – изблея Алфред от другата страна.
– Шшшт, Ал, какво става, за бога?
В мига, в който се промуши през открехнатата врата, досегашният ѝ живот безвъзвратно приключи. На мястото на обичайния ѝ дневен ритъм се наложи груб низ от безкрайни часове. Откри Алфред гол, седнал с гръб към вратата на чаршафи, проснати върху страници от сутрешния вестник от Сейнт Джуд. Панталоните, спортното сако и вратовръзката лежаха захвърлени върху оголения матрак. Завивките беше струпал на другото легло. Не спираше да я вика, дори когато тя светна лампата и застана пред очите му. Първата ѝ задача беше да го успокои и да му облече пижамата, но това отне доста време, тъй като той беше страшно възбуден, не довършваше изреченията си, дори не спрягаше глаголите по лице и число. Беше убеден, че е утро и трябва да се изкъпе и облече, че подът до вратата е вана, а дръжката е кран на чешма, но не можел да разбере защо от нея не тече вода. Въпреки това настояваше сам да се оправя, което доведе до бутане, дърпане и доста силен удар в рамото ѝ. Той буйстваше, тя плачеше и го хокаше. С омекналите си пръсти Алфред успяваше да разкопчае горнището на пижамата си със същата скорост, с която Инид го закопчаваше. Никога не го беше чувала да използва думи като „лайно“ и „говно“, но лекотата, с която сега излизаха от устата му, показваше години мълчалива употреба наум. Докато тя се мъчеше да оправи леглото му, той разтури нейното. Помоли го да стои мирен. Алфред отвърна, че вече било късно, а и той бил много объркан. Но дори и сега Инид не можеше да не го обича. Може би особено сега. Сякаш беше знаела през цялото време, през изминалите петдесет години, че в него се крие това малко момче. Сякаш любовта, която беше дарила на Чипър и Гари, безмерната любов, в отплата на която в крайна сметка беше получила толкова малко, беше само подготовка за него, най-капризното от всичките ѝ деца. Утешаваше го и му се караше, като наум кълнеше замайващите го лекарства, в продължение на час, и накрая той заспа, когато пътническият ѝ часовник показваше 5,10, а в 7,30 Алфред включи електрическата си самобръсначка. Тъй като изобщо не беше успяла да се отпусне да задреме, Инид се чувстваше добре при ставането и обличането и кошмарно зле по време на закуска, езикът ѝ беше като парцал, главата ѝ все едно беше побита на кол.