Колежът Д. имаше елитна репутация и посредствени финансови ресурси и оцеляването му зависеше от студентите, чиито родители можеха да плащат пълна такса. За да ги привлече, колежът беше построил център за отдих за 30 милиона долара, три кафенета и две огромни общежития, които не приличаха на обикновени студентски пансиони, а по-скоро бяха ярко предзнаменование на хотелите, в които щяха да отсядат същите тези студенти, щом навършеха четирийсет години и се позамогнеха. Вътре беше пълно с кожени дивани и с достатъчно компютри, така че когато някой бъдещ възпитаник или дошъл на посещение родител надникнеше било то в стола или в гимнастическия салон, да види поне една свободна клавиатура.
Младшите преподаватели живееха в полумизерия. Чип извади късмет да го настанят в двуетажна влажна къщичка от газобетонени блокчета на „Тилтън Ледж Лейн“ в западния край на кампуса. Задната му веранда гледаше към един поток, който университетската администрация познаваше като река Куйпър, а всички останали наричаха Карпартс5. На отсрещния блатист бряг имаше гробище за стари коли, собственост на щатския департамент за изтърпяване на наказанията на Кънектикът. От двайсет години колежът водеше съдебни битки в щатските и федерални съдилища, за да спаси блатото от „екокатастрофа“ и да възпрепятства плановете за построяване на затвор с облекчен режим там.
5 Автомобилни части (англ.). – Б. пр.
През месец или през два, докато с Рути се спогаждаха, Чип канеше колеги, съседи и някой изявен студент на вечеря на „Тилтън Ледж“, като изненадваше гостите си с лангусти, агнешка плешка или телешко с хвойнови плодчета и със смешни ретро десерти като шоколадово фондю. Понякога късно вечер, застанал начело на масата, по която като манхатънски небостъргачи стърчаха празни бутилки от калифорнийско вино, Чип се чувстваше в безопасност до такава степен, че рискуваше да се надсмее над себе си, да се открехне малко и да разкаже срамни истории от детството си в Средния запад. Като например как баща му не само работел дълги смени в „Мидланд Пасифик Рейлроуд“, четял на глас на децата си, грижел се за градината и поддържал дома, а нощем преглеждал донесените от офиса документи, но намирал време и за истинската си металургична лаборатория в мазето, стоял до късно след полунощ да прави химически и електрически опити със странни сплави. И как, когато бил на тринайсет години, Чип се запалил по меките алкални метали, които баща му държал потопени в керосин, по изчервяващите се кристалчета кобалт, налетия тежък живак, запушалките от мътно дебело стъкло и ледената оцетна киселина, и как си направил своя детска лаборатория в сянката на бащината си. Как интересът му към науката радвал Алфред и Инид и с тяхната благословия младежкото му сърце се устремило да спечели награда на регионалната олимпиада в Сейнт Джуд. Как в градската библиотека изровил едно ботаническо изследване, достатъчно неизвестно и достатъчно просто, за да мине за дело на гениален осмокласник. Как си сковал от талашит сандъче, в което сложил да поникне овес и старателно заснел процеса на покълване, но после го забравил в продължение на няколко седмици и когато отишъл да претегли кълновете и да установи въздействието на гиберлиновата киселина и „неизвестен химичен фактор“, намерил само изсъхнали почернели сламчици. Въпреки това той не се отказал, вписал „правилните“ резултати в дневника на експеримента, тръгвайки отзад напред, изчислил теглото на кълновете в различни етапи, като отразил стойностите с леки артистични отклонения и след това отново ги проиграл напред, за да е сигурен, че изфабрикуваните данни ще дадат „правилните“ резултати. И как спечелил първо място в състезанието и получил висока метър и половина посребрена статуетка на крилатата богиня на победата и възхищението на баща си. И как на следващата година, докато баща му регистрирал първия си патент (въпреки множеството си несъгласия с Алфред, Чип се стараеше да остави у гостите си впечатлението, че старецът, макар и по свой си начин, е заслужаваща възхищение личност), той се преструвал, че изучава популацията на прелетните птици в парка в близост до магазинчето за лули и наргилета, книжарницата и дома на един приятел с футболна джага и басейн. И как в един дол в парка открил скрито съкровище от евтини порнографски списания, над чиито подути от дъжда страници, щом се върнел в лабораторията в мазето у дома, където, за разлика от баща си, не бил извършил нито един истински експеримент, нито пък усещал тръпката на научно любопитство, до безкрай претривал на сухо главичката на пениса си, без изобщо да му мине през ума, че това болезнено перпендикулярно движение всъщност потиска еякулацията (гостите му, които в голямата си част имаха богати познания в областта на хомосексуалните теории, се забавляваха страшно на този детайл), и как в отплата на посредствеността, самозадоволяването и мързела спечелил втора статуетка.