Ала тъй като Рик Фламбърг работеше за корпорация У., Робин се чувстваше отговорна за всичко.
Робин се нагърби с ролята на посланик на семейство Пасафаро в дома на Рик Фламбърг, упорито ходеше в болницата, докато родителите му изчерпаха гнева и подозрителността си и приеха, че тя не е пазач на брат си. Седеше до Фламбърг и му четеше „Спортс Илюстрейтид“. Вървеше до него, когато той се влачеше с проходилка по коридора. Вечерта след втората му пластична операция заведе родителите му на вечеря и изслуша техните (честно казано – отегчителни) истории за сина им. Разказа им колко е умен Били, как в четвърти клас вече бил овладял нужните умения да пише и подправя почерци, за да фалшифицира достоверна на вид извинителна бележка за училище, колко богат запас от мръсни вицове притежавал и какъв източник на информация за човешкото размножаване бил, какво е да си умно момиче и да гледаш как също толкова умният ти брат затъпява с всяка изминала година, все едно го прави нарочно, за да не стане като теб; как напразно си блъскала главата да си обясни случилото се и колко съжалявала за това, което бил сторил на сина им.
В навечерието на процеса Робин покани майка си да отидат на черква. Колийн беше католичка, но не беше вземала причастие от четирийсет години. Съприкосновението на Робин с църквата се ограничаваше до сватби и погребения. Въпреки това три последователни недели майка ѝ се оставяше да я заведе в „Света Димфна“, където беше кръстена като дете, в Северна Филаделфия. На излизане от светата обител третата неделя Колийн ѝ каза с лекия си ирландски акцент, от който не беше успяла да се отърве цял живот: „Стига ми толкова, благодаря“. След това дъщеря ѝ ходеше сама на литургия в „Света Димфна“ и постепенно тръгна и на подготвителните беседи за конфирмация.
Робин можеше да си позволи да отделя време за тези добри дела и църковни дейности благодарение на корпорация У. Съпругът ѝ Браян Калахан, син на местен дребен предприемач, беше израснал в охолство в Бала Синуд, играейки лакрос и развивайки изтънчени вкусове в очакване да наследи малката химическа компания на баща си. (На младини старият Калахан беше изнамерил вещество, което заздравява пукнатините в керамичните стени на бесемеровия конвертор още докато е горещ, и с това откритие беше натрупал първоначален капитал.) Браян се беше оженил за най-красивото момиче в курса си (за него това беше Робин) и малко след завършването стана президент на „Хай Темп Продъктс“. Компанията се помещаваше в жълта тухлена сграда в индустриалната зона близо до моста Такони-Палмира; съвсем случайно най-близкият му съсед беше складът за документи на Международното братство на тираджиите. Тъй като за управлението на „Хай Темп Продъктс“ беше необходимо минимално мозъчно усилие, Браян прекарваше директорските си следобеди в ровене в компютърни кодове и анализи на периодични функции под съпровода на гърмящите от директорската му уредба любими калифорнийски групи („Фибулатор“, „Тинкинг Фелърс Юниън“, „Минутмен“, „Номатикс“) и в писането на софтуер, който, когато му дойде времето, тихомълком патентова, после пак така тихомълком намери финансов инвеститор и един ден, по съвет на инвеститора, тихомълком продаде на корпорация У. за 19 500 000 долара.
Програмата на Браян, наречена „Айгенмелъди“, преработваше музикалните записи в прости вектори, които вкарваха тоналната и мелодичната същност на песента в дискретни, поддаващи се на манипулация координати. Ако човек избереше любимата си песен на Мери Джей Блайдж, „Айгенмелъди“ правеше спектрален анализ, търсеше в базата данни от записана музика същите прости вектори и изплюваше списък с подобни звуци, на които иначе потребителят можеше никога да не попадне – „О Пер“, Лора Ниро, Томас Мапфумо и жалната версия на Покровски на „Сватба“. „Айгенмелъди“ беше три в едно: забавна игра, инструмент за изучаване на музиката и средство за продажба на записи. Браян се беше постарал доста в разработката на продукта си и нямаше нищо чудно, че гигантската корпорация У., която се беше включила със закъснение в надпреварата за парче от баницата на разпространението на музика онлайн, се завтече към него с торба монополистки пари в протегнатата си ръка.
Съвсем в стила си, Браян не спомена пред Робин за предстоящата продажба и в деня, в който сделката беше подписана, не обели нито дума, докато момичетата не си легнаха в скромната им къща за млади хора с кариера близо до Музея на изкуствата и двамата седнаха пред включения телевизор, по който вървеше предаване по „Нова“ за слънчевите петна.