Преди процеса тя попита баща си дали е казал на Били, че Браян е продал „Айгенмелъди“ на У. Не успя да се сдържи. Ник беше единственият от семейството, който поддържаше отношения с Били, защото му даваше пари. (Чичо Джими се беше заклел да застреля загубения си племенник, осквернителя на светилището му, ако си покажеше гадното елвисоненавистническо лице отново, а на всички останали им беше дошло до гуша от кражбите на Били; дори родителите на Ник, Фазио и Каролина, които твърдяха, че на детето му няма нищо, освен, по думите на Фазио, „синдром на дефицит на внимателност“, вече не пускаха внука си в дома си в Сий Айл.)
За съжаление, Ник веднага се досети накъде бие Робин. Внимателно подбирайки думите си, той отговори, че не си спомнял да е споменавал за сделката пред Били.
– По-добре направо ми кажи истината, тате – настоя Робин.
– Ами... не мисля, че има нещо общо между... ъъъ...
– Може и да не се почувствам виновна. Може просто да ме ядоса.
– Ами... Робин... тези чувства нерядко са едно и също нещо. Вина, гняв – едно и също са, нали? Не се тревожи за Били.
Тя затвори, чудеше се дали Ник се опитва да ѝ спести усещането за вина, или по-скоро се стреми да предпази Били от гнева ѝ, или просто умът му е замаян от напрежението. Предполагаше, че е някаква комбинация и от трите. Подозираше, че през лятото баща ѝ все пак е споделил пред Били за неочаквания късмет на Браян и че тогава бащата и синът са обменили злостни и огорчени коментари по адрес на корпорация У., буржоазната Робин и богаташа Браян. Подозираше го най-вече заради това, че Браян и баща ѝ изобщо не се спогаждаха. Пред жена си Браян не говореше толкова открито, колкото пред Денис („Ник е от най-долния тип страхливци“, отбеляза той веднъж пред нея), но не криеше колко ненавижда самодоволните лекции на Ник за ползата от насилието и самовлюбените му обяснения за „социалистическите му убеждения“, обилно придружени от всмукване на въздух през зъбите. Той харесваше Колийн („Тя определено е изтеглила късата клечка с този брак“, каза на Денис), обаче поклащаше глава и излизаше от стаята всеки път когато Ник вземеше думата. Робин не искаше да си представя какво са говорили за нея и Браян Били и баща ѝ, но беше почти сигурна, че подобен разговор се е състоял и че Рик Фламбърг е платил за това. Въздействието на представените в съдебната зала снимки на жертвата върху Ник допълнително подкрепяше убеждението ѝ.
По време на процеса, докато баща ѝ губеше опора след опора и постепенно грохваше, Робин тръгна на часове по вероучение в „Света Димфна“ и предяви още две претенции към парите на Браян. Първо, напусна мястото си в експерименталното училище. Вече не намираше удовлетвореност да работи за родители, плащащи по 23 000 долара за дете на година (макар че, разбира се, тя и Браян даваха почти същата сума за училищата на Шиниъд и Ерин), а след това се зае с благотворителен проект. Купи една порутена къща с голям двор в занемарената част на Пойнт Брийз, на по-малко от миля от новия им дом, и инвестира още малко средства в пет камиона хумус и застраховка за ограничена отговорност. Планът ѝ беше да наема местни тийнейджъри срещу минимална надница, да ги научи на основите на органичното земеделие и да им разделя печалбата от зеленчуците, които успееха да продадат. Хвърли се в градинарския си проект с налудничава страст, която плашеше Браян. Една сутрин той я намери пред компютъра в четири сутринта да потропва нервно с крака и да сравнява различни сортове ряпа.
Докато на „Панама Стрийт“ се точеха майстор след майстор за ремонта, а Робин чезнеше в благотворителния си проект, който поглъщаше всичките ѝ сили и време, Браян се примири, че ще трябва да остане в гадния си роден град, и затова реши да се позабавлява сам. Постави си за цел да обиколи най-известните филаделфийски ресторанти, като ги сравняваше с настоящия си фаворит „Маре Скуро“. Когато се увери, че все пак харесва най-много „Маре Скуро“, се обади на главния готвач с предложение.
– Крайно време е във Филаделфия да се появи един наистина хубав ресторант. Така че човек като влезе в него, да си каже: „Е, значи, все пак бих могъл да живея във Филаделфия, щом се налага“. Не ме интересува как ще го възприемат другите, искам място, където аз да се чувствам добре. Готов съм да ви плащам двойно по-голяма заплата от тази, която получавате сега. Ще ви изпратя на мои разноски за няколко месеца в Европа, а след като се върнете, ще създадете и ръководите най-доброто заведение в града.