– Ще загубите много пари – отвърна Денис, – ако не намерите опитен партньор или изключително добър мениджър.
– Кажете ми какво трябва да се направи и ще го направя – заяви Браян.
– „Двойно по-голяма заплата“ ли казахте?
– Вашият ресторант е най-добрият в града.
– „Двойно“ ми звучи добре.
– В такъв случай съгласете се.
– Е, може и да стане – рече тя. – Но пак ще изгубите много пари. Със сигурност плащате прекалено много на главния готвач.
Денис от малка си имаше този проблем – беше ѝ трудно да откаже, когато се чувстваше желана. В годините на детството си в предградията на Сейнт Джуд беше държана на безопасно разстояние от чуждите попълзновения, но лятото след завършване на гимназия се хвана на работа в отдел „Сигнализация“ на „Мидланд Пасифик“ и там, в голямата слънчева зала с две редици чертожни маси, за първи път се сблъска с копнежите на десетина по-възрастни от нея мъже.
Мозъкът на „Мидланд Пасифик“, светая светих на компанията, се помещаваше в сграда от варовик от времето на Голямата депресия с щръкнали и назъбени като краищата на твърде тънка гофрета корнизи. Висшият разум обитаваше кората на главния мозък – заседателната зала и трапезарията на ръководния ешелон на шестия етаж и помещенията на по-отвлечените абстрактни отдели („Експлоатация“, „Правен“, „Връзки с обществеността“), чиито вицепрезиденти бяха на петнайсетия. На най-долните етажи се намираха рудиментите от динозавърската епоха „Счетоводство“, „Личен състав“, ТРЗ и „Архив“. По средата бяха уменията от средно ниво като „Инженерен“, който се занимаваше с поддръжката на мостовете, релсите, сградния фонд и сигнализацията.
Релсовият път на „Мидланд Пасифик“ беше с дължина дванайсет хиляди мили. Всеки кабел от сигнализационната система и всеки електрически проводник, всеки семафор с червена и жълта светлина, всеки датчик за движение, заровен в чакъла, всички таймери и релета, разположени в плътно затворени алуминиеви кутии, всяка проблясваща бариера по прелезите бяха нанесени в постоянно осъвременявани чертежи, съхранявани в шест шкафа с тежки капаци в архивната зала на дванайсетия етаж. Най-старите чертежи бяха рисувани на ръка с молив върху паус, а най-новите – с рапидограф върху милиметрова хартия.
Чертожниците, които отговаряха за тях и за връзката с инженерите, които поддържаха нервната система на железницата в добро състояние, бяха родом от Тексас, Канзас и Мисури – интелигентни, необразовани мъже с гъгниви гласове, които се бяха изкачили нагоре по стълбицата от най-ниското стъпало (кантонери, общи работници, копаещи дупки за стълбовете и опъващи кабели) благодарение на собствените си усилия и на схватливостта си (и също така, както осъзна впоследствие Денис, благодарение на бялата си кожа). Никой от тях нямаше повече от година-две в колеж, повечето бяха завършили само гимназии. В летните дни, когато небето побеляваше, а тревата пожълтяваше и довчерашните им колеги в кантонерските бригади пъшкаха от жегата навън, чертожниците седяха в меки столове на колелца в прохладни зали, заради което повечето от тях дори си държаха жилетки подръка в личните си чекмеджета.
– Ще видиш, че някои си позволяват да си вземат почивка за кафе – каза Алфред на Денис, докато пътуваха под лъчите на изгряващата зора към центъра първата сутрин. – Искам да знаеш, че на тях не им се плаща да пият кафе. Очаквам ти да не си вземаш почивка. Компанията ни прави услуга, като те наема и ти плаща да работиш осем часа. Не го забравяй. Ако вложиш същото старание, което влагаш в училище и в свиренето на тромпет, ще те запомнят като добър служител.
Денис кимна. Малко беше да се каже, че е амбициозна. В духовата секция в училищния оркестър имаше две момичета и дванайсет момчета. Тя беше най-отпред, момчетата се нареждаха на следващите дванайсет места. (Последно беше другото момиче, което беше със смесена индианска кръв и идваше от затънтените покрайнини на щата, то натискаше средно ми вместо горно сол и спомагаше за хвърлянето на онази пелена от какофония, която засенчва всеки училищен оркестър.) Денис нямаше кой знае каква страст към музиката, но обичаше да е отличничка, а майка ѝ смяташе, че оркестърът е полезен за децата. Инид харесваше дисциплината там, приповдигнатото настроение, патриотизма. Като малък Гари също беше нелош тромпетист, а Чип (за кратко, кудкудякащо) се пробва да свири на фагот. Денис, когато ѝ дойде времето, поиска да поеме по стъпките на най-големия си брат, но според Инид малките момичета и тромпетът не си подхождаха. На момичетата подхождаха флейтите. Денис обаче не се задоволяваше да се надпреварва с момичетата. Тя настоя на тромпета, Алфред я подкрепи и накрая Инид се сети, че може да спести пари за наем на инструмент, ако Денис използва стария тромпет на Гари.