За съжаление, за разлика от нотните листове, чертежите, които Денис трябваше да копира и архивира онова лято, бяха неразбираеми за нея. Тъй като нямаше как да се съревновава с чертожниците, тя се съревноваваше с момчето, работило в отдела предишните две лета, Алан Джамборец, синът на юрисконсулта на компанията; а понеже нямаше как да измери свършеното от Джамборец, се нахвърляше на задачите с несравним хъс.
– Опа, Денис! По дяволите! – подвикна потящият се тексасец Ларидо Боб, докато тя режеше и сравняваше хелиографските копия на чертежите.
– Какво?
– По-кротко, подметките ти запушиха.
– На мен ми е приятно – отвърна тя. – Влезеш ли в ритъм...
– Ама въпросът е – възрази Ларидо Боб, – че може да оставиш малко и за утре.
– А, не ми е чак толкова приятно.
– Е, хубаво, ама сега поспри малко, пийни кафе. Чуваш ли?
Влачещите се по коридора чертожници подхвърляха:
– Време за кафе!
– Количката със закуските минава!
– Време за кафе!
Денис обаче не спираше.
Ларидо Боб беше най-долу в йерархията и на неговите плещи се падаше черната работа, когато нямаше помощник да го отмени. Беше нормално да се притесни, че Денис – и то пред погледите на шефовете – изпълнява за половин час задачите, за които той обичаше да отделя цели предобеди, предъвквайки спокойно пурата си „Суишър Суит“. Само че Ларидо Боб беше убеден, че човек се ражда със своя съдба и нищо не може да го промени. За него работливостта на Денис беше просто доказателство, че тя е дъщеря на баща си и че не след дълго девойката ще е на ръководна позиция, също като баща си, докато той, Ларидо Боб, ще продължи да влачи чиновническите си задължения със скорост, която би могъл да очакваш от човек, на когото съдбата му е отредила точно това място. Освен това той смяташе, че жените са ангели, а мъжете са окаяни грешници. Ангелът, за който беше женен, разкриваше сладката си великодушна същност най-вече като му прощаваше пристрастеността към тютюна и като хранеше и обличаше четири деца с малката му заплата, но Ларидо изобщо не беше изненадан, когато се оказа, че вечната женственост притежава неподозирани умения и в сферата на надписването и подреждането по азбучен ред на хилядите кашони с подлепени върху картон микрофилми. За него Денис беше едно „прекрасно и убаво“ създание. Не след дълго той започна да подпява популярна мелодия („О, Денис, защо го направи?“), когато тя идваше сутрин и когато се връщаше от обедната си почивка в градската градинка от другата страна на улицата.
Началникът на чертожниците Сам Боерлайн каза на Денис, че другото лято ще трябва да ѝ плащат да не идва, тъй като била свършила работа за двама.
Ухиленият арканзасец Ламар, който носеше големи дебели очила и имаше черни петна по челото, я попита дали баща ѝ я е предупредил какви негодници са мъжете в чертожния отдел и как за нищо не стават.
– Спомена, че не ставате за нищо – отвърна Денис. – Но не ви е наричал негодници.
Ламар се изкикоти, дръпна от своята „Тарейтън“ и повтори думите ѝ, да не би някой наоколо да не ги е чул.
– Ха-ха-ха! – обади се със зле прикрит сарказъм колегата му Дон Армур.
Дон Армур беше единственият мъж в отдела, който като че ли не обичаше Денис. Той беше набит късокрак ветеран от Виетнам, с гладко обръснати тъмни, чак сини като сливи бузи. Саката му бяха опънати по дебелите мишци; чертожните инструменти изглеждаха като детски играчки в ръцете му; приличаше на юноша, набутан на чина на първокласник. Вместо да подпре краката си на колелцата на високия стол, както правеха останалите, той ги оставяше да висят и носовете на обувките му се влачеха по пода. Дон Армур направо лягаше върху чертожната маса, приближаваше очите си на сантиметри от рапидографа. Работеше така около час и спираше, отпускаше глава на милиметровата хартия или закриваше лице с длани и въздишаше тежко. Почивките си често прекарваше отпуснат като труп, подпрял чело на масата и стиснал в юмрук пластмасовите си авиаторски очила.
При запознанството с Денис, Дон Армур извърна очи и едва-едва стисна протегнатата ѝ десница. От другия край на залата тя го чуваше как измърморва нещо и околните се подсмиват, но когато беше близо до него, той мълчеше и надменно се усмихваше към повърхността на масата. Напомняше ѝ на многознайковците от последните чинове в класната стая.