Една топла петъчна вечер към края на семестъра, на връщане от седмичното си ходене на пазар, Чип завари входната си врата вандалски поругана. Три от четирите улични лампи на „Тилтън Ледж“ бяха изгорели и явно колежът чакаше и четвъртата да угасне, за да инвестира в подмяната им. На слабата светлина се виждаше, че някой е напъхал цветя и клонки – лалета и бръшлян – в дупките на изгнилата мрежа против комари.
– Хубава работа – измърмори той. – Мелиса, на дупето ти пише „прокурор“!
Може би от устата му се откъснаха още няколко думи, преди да осъзнае, че площадката пред вратата също е обсипана с лалета и бръшлян, вандализмът продължаваше, Чип не беше сам. От храстите край пътеката изскочиха двама кикотещи се младежи.
– Извинявайте, извинявайте! – извика Мелиса. – Ама си говорехте сам!
На Чип му се искаше да вярва, че тя не го е чула, но пък храстите бяха на не повече от метър. Остави торбите с покупките вътре и светна. До Мелиса стоеше сплетеният на плитки Чад.
– Здравейте, професор Ламбърт – поздрави невинно Чад.
Беше облечен в гащеризона на Мелиса, която пък беше с тениска „Освободете Мумия!“6, вероятно от гардероба на Чад. Ръката ѝ беше преметната през врата му, бедрото ѝ беше опряно в неговото. Беше зачервена, потна и като че ли леко надрусана.
6 Абу Джамал Мумия, чернокож журналист, осъден на смърт в дълго оспорван съдебен процес за убийството на полицай през 1981 г., присъдата му още не е изпълнена. – Б. пр.
– Тъкмо разкрасявахме вратата ви – заяви тя.
– Всъщност, Мелиса, изглежда ужасно – обади се Чад, след като огледа вратата. От нея висяха пречупени лалета. По косматите коренчета на бръшляна имаше пръст. – „Разкрасявахме“ май е доста пресилено.
– Е, ама тук е тъмно като в рог – отвърна тя. – Къде са уличните лампи?
– Няма ги – отговори Чип. – Това е гетото в гората. Виждате ли къде живеят преподавателите ви?
– Този бръшлян е чиста гадост, копеле!
– Откъде взехте лалетата? – попита Чип.
– На колежа са – отвърна Мелиса.
– Дори не знам защо се захванахме с тая работа. – Чад се обърна, за да може Мелиса да лапне носа му и да го засмуче, срещу което той като че ли нямаше нищо против, макар че след миг отметна глава. – Това като че ли беше твоя, а не моя идея, нали?
– Парите за лалетата идват от нашите такси – заяви тя, като се мъчеше да се притисне по-плътно към Чад. Не беше погледнала нито веднъж Чип, откакто той светна лампата на входа.
– И какво, Хензел и Гретел си вървели и стигнали до моята врата, а?
– Ще почистим – обеща Чад.
– Недейте – спря го Чип. – Ще се видим във вторник.
Той влезе, затвори и си пусна гневна музика от колежанските си години.
За последния час по всепоглъщащи наративи времето се стопли. Слънцето прежуряше в пълното с полени небе, покритосеменните в наскоро прекръстената на „Виаком“ ботаническа градина на колежа се скъсваха да цъфтят. На Чип въздухът му се струваше неприятно задушевен, подобно на по-топло кътче в басейн. Беше нагласил видеото и спуснал щорите в стаята, когато Мелиса и Чад влязоха и седнаха най-отзад. Чип призова студентите да седят изправени и да гледат с изострени сетива като активни критици, а не като пасивни консуматори и те се поразмърдаха, колкото да покажат, че са го чули. Мелиса, която обикновено беше единственият застанал нащрек критик, този път беше едва ли не полегнала и ръката ѝ беше преметната върху бедрото на Чад.
За да провери доколко студентите са овладели критическата перспектива, с която ги беше запознал, Чип беше решил да им покаже рекламна кампания от шест епизода, наречена „Давай, момиче!“. Кампанията беше дело на агенция „Бийт Сайколъджи“, която беше създала и „Вий от ярост“ за „Дж. Електрик“, „Съблечи ме“ за джинсите К., „Е*ало си е и анархията“ за филмовото студио У., „Психо нелегалност“ за сайта Е. и „Обичай и работи“ за фармацевтичния гигант М. „Давай, момиче!“ беше показана за първи път през есента, по един епизод седмично, в нашумял лекарски сериал, излъчван в праймтайма. Стилът следваше черно-белите документални филми, а съдържанието, според анализите в „Таймс“ и „Уолстрийт Джърнъл“, беше „революционно“.
Сюжетът беше следният: четири жени в малък офис – симпатична дребна чернокожа девойка, скарана с техниката блондинка на средна възраст, отракана и умна красавица, на име Челси, и лъчезарна, блага сивокоса шефка – клюкарят заедно, бърборят заедно и, в края на втория епизод, пак заедно се мъчат да преглътнат потресаващото изявление на Челси, че почти от година има бучка в гърдата и я е страх да отиде на лекар. В третия епизод шефката и симпатичната чернокожа девойка смайват скараната с техниката блондинка, като благодарение на последната версия на компютърната програма на корпорация У. свалят от интернет подробна информация за рака и успяват да запишат Челси във форуми, предлагащи подкрепа, и в най-добрите лечебни заведения в окръга. Блондинката, която бързо заобичва технологиите, е удивена и зашеметена, но възразява: „Ама Челси не може да си го позволи!“, на което добрата шефка отговаря: „Аз плащам!“. В средата на петия епизод обаче – и точно тук се криеше революционното вдъхновение – ставаше ясно, че Челси няма да пребори рака. Следваха сълзливи сцени на бодри шеги и здрави прегръдки. В последния епизод действието се връщаше обратно в офиса, където шефката сканира снимка на починалата Челси, а вече лудо влюбената в новите технологии блондинка борави с последната версия на компютърната програма на корпорация У. като истински експерт, и по целия свят, показани в бърз калейдоскоп, жени на всяка възраст и от всяка раса се усмихват и бършат сълзи, като гледат на екрана на своите компютри – с програмата на корпорация У. – Челси, която в специален клип призовава: „Помогнете ни да се преборим за лекарство!“. Накрая се появяваше съобщение, изписано със строг шрифт, че корпорация У. е дарила повече от 100 000 000 долара на Американската фондация за борба с рака, за да ѝ помогне да намери лекарство...