Една юлска сутрин тя беше в дамската тоалетна, когато чу Армур и Ламар да си приказват отвън на мивката, където Ламар плакнеше чашите от кафе. Денис се спря до вратата и наостри уши.
– Помниш ли, че смятахме Алан за смахнат работохолик? – попита Ламар.
– Абе с Джамборец ми беше много по-леко – отвърна Дон Армур.
– Хе-хе!
– Как да свършиш някаква работа, когато красавец като Алан Джамборец обикаля наоколо по цял ден с къса поличка?
– Да, Алан беше красавец.
Протяжен стон.
– Кълна се в Бог, Ламар! – заяви Дон Армур. – Ей толкова ми остава да подам жалба в Агенцията за охрана на труда. То бива-бива, ама това е жестокост! Видя ли поличката ѝ?
– Видях я. Хайде, тихо вече.
– Направо ще полудея!
– Това е сезонен проблем, Доналд. Сам ще се разреши след два месеца.
– Ако братята Врот не ме уволнят преди това.
– Защо си толкова сигурен, че ще ни купят?
– Осем години съм се потил на полето, за да стигна дотук. Време е да се случи нещо да ме прецака.
Денис беше облечена с къса електриковосиня пола от магазин втора ръка, която за нейна искрена изненада се вписваше в ислямистките представи за женско облекло на майка ѝ. Доколкото приемаше мисълта, че Ламар и Дон Армур говореха за нея – а тази мисъл се прокрадваше като спотаена мигрена в главата ѝ, – тя се чувстваше все по-пренебрегната от Дон. Все едно той беше организирал забава в нейната къща, без да я покани.
Когато се върна в чертожната, Армур вдигна недоверчиви очи и огледа всички наоколо, освен нея. Докато погледът му минаваше покрай Денис, тя усети странно желание да забие нокти в нежния живец или да щипне зърната на гърдите си.
Това беше сезонът на гръмотевиците в Сейнт Джуд. Във въздуха се усещаше надигащото се в Мексико насилие, връхлитащ ураган или пък преврат. Сутрин прогърмяваше от неразгадаемо свъсено небе, пристигаха зловещи новини от градчета в южната част на страната, в които никой познат човек не беше стъпвал. По обед отекваше гръм от самотен ковач, носещ се по иначе ведрото небе. Следобед затътваше по-силно, от югозапад се задаваха тъмни морскозелени облаци, през които тук-там проблясваше жаркото слънце, и горещината затискаше всичко още по-здраво, сякаш съзнаваше, че времето ѝ изтича. И величавото представление на грандиозното изригване по време на вечеря, в радиуса от петдесет мили на обсега на радара се тъпчеха вихри като паяци в бурканче, от четирите краища на небесата препускаха един срещу друг облаци и се сблъскваха, едри капки дъжд прииждаха на пориви като гонещи се по петите вълни на чума, от прозореца се виждаше как светът потъмнява и става черно-бял, дървета и къщи се поклащаха на проблясващите светкавици, деца по бански и с мокри хавлии тичаха презглава към къщи като прокудени от дома си бежанци. И боботенето късно нощем, търкалянето на колесника на поелото на поход лято.
И всеки ден вестниците в Сейнт Джуд разнасяха отгласа от тътена на предстоящата сделка. Настойчивите ухажори на „Мидланд Пасифик“, братята Хилард и Чонси Врот, били дошли в града да преговарят с трите профсъюзни организации. Братята Врот били във Вашингтон да отговорят на изявленията на „Мидланд Пасифик“ пред сенатската подкомисия. Имало информация, че „Мидланд Пасифик“ са помолили „Юнион Пасифик“ да ги спаси. Братята Врот защитили преструктурирането, наложено на „Арканзас Саутърн“ след придобиването. Говорителят на „Мидланд Пасифик“ призовал всички заинтересувани жители на Сейнт Джуд да се свържат със своя конгресмен...
Един ден Денис излизаше от сградата за обяд под навъсеното небе, когато върху електрически стълб на съседната улица се стовари гръм. Тя мярна розовия пламък и усети електрическия заряд по кожата си. Из градинката бягаха с писъци секретарки. Денис се завъртя на пети и отнесе книгата, сандвича и сливата си обратно на дванайсетия етаж, където всеки ден се образуваха две маси за игра на пинокъл. Седна до прозореца, но ѝ се струваше високомерно и недружелюбно да продължи да чете „Война и мир“, затова разделяше вниманието си между разбеснялото се небе навън и по-близката до нея игра.
Дор Армур разви сандвич и го отвори – по резена салам между хляба се бяха отпечатали петна жълта горчица. Раменете му провиснаха. Обви отново сандвича във фолиото и изгледа Денис така, все едно тя беше поредното му мъчение за деня.
– Шестнайсет.
– Кога стана толкова?