– Няма нужда от извинения – рече Ед. – Дайте само да довършим играта, момчета.
След обяда Денис излизаше от дамската тоалетна, когато Дон Армур се появи от асансьора. По раменете му искреше шал от дъждовни капчици. Той притвори очи, като я видя, все едно беше някакво поредно мъчение за него.
– Какво? – попита тя.
Той поклати глава и отмина.
– Какво? Какво има?
– Обедната почивка свърши. Нямаш ли си работа?
На всеки чертеж бяха написани името на линията и номерът на колчето, обозначаващо разстоянието. Проектантът щрихираше планове за корекции, чертожниците правеха копия на хартия и ги изпращаха на полето, подчертаваха събирането с жълт молив, а изваждането с червен. След това инженерите на място изпълняваха указанията, като често импровизираха свои промени и поправки, и връщаха копията обратно в централата изпокъсани, пожълтели и с мазни отпечатъци от пръсти, с червена арканзаска прах или канзаска трева в сгъвките, а чертожниците отбелязваха корекциите с черно мастило върху оригиналите от бяла хартия и в микрофилмите.
През дългия следобед, докато бялото като рибен корем небе потъмняваше, все едно се обръщаше по гръб, Денис сгъваше хилядите копия, които беше нарязала сутринта, и ги разпределяше в съответните папки, направени по размер на чантите на инженерите. Имаше семафори на 16,2 миля, 17,4 миля, 20,1 миля, 20,8 миля, 22,0 миля и така нататък чак до градчето Ню Чартър на 74,35 миля, краят на линията.
По пътя обратно към предградията вечерта тя попита баща си дали братята Врот възнамеряват да слеят железницата с „Арканзас Саутърн“.
– Не знам – отвърна Алфред. – Надявам се, че няма да го направят.
– А ще преместят ли централата в Литъл Рок?
– Май точно това възнамеряват, ако овладеят компанията.
– А какво ще стане с чертожниците?
– Предполагам, че по-опитните ще се преместят. По-младите вероятно ще бъдат уволнени. Но не бива да говориш за това.
– Няма – обеща Денис.
Инид, както всяка друга четвъртъчна вечер през последните трийсет и пет години, вече беше приготвила вечерята. Беше напълнила чушки и кипеше от ентусиазъм за приближаващите се почивни дни.
– Утре ще трябва да се прибереш с автобус – каза тя на Денис, когато седнаха на масата. – С баща ти ще ходим на оглед за къща във Фон дю Лак с Шумпъртови.
– Каква е тази къща във Фон дю Лак?
– Една глупост – отвърна Алфред, – с която изобщо не биваше да се захващаме. Но майка ти настоя.
– Ал – възрази обидено Инид, – няма никаква уловка. Не сме длъжни да купуваме. Можем да си прекараме почивните дни както си искаме.
– Не може да няма. Предприемачът няма как да предлага безплатна почивка, без да се опитва да продаде някой парцел.
– В брошурата пише: „Без уловки, без задължения, без очаквания!“.
– Съмнявам се – обяви Алфред.
– Мери Бет каза, че има прекрасна винарна до Бордънтаун, която може да посетим. И може да плуваме в езерото Фон дю Лак! В брошурата пишеше, че има водни колела и първокласен ресторант.
– Трудно ми е да си представя какво може да ни предложи една винарна в Мисури в средата на юли – каза Алфред.
– Стига, не бъди толкова черноглед – упрекна го Инид. – Дриблетови ходиха миналия октомври и било страшно приятно. Дейл каза, че не са им оказвали никакъв натиск. Съвсем лек натиск, каза той.
– Като имаме предвид, кой ти го е казал...
– Какво?
– Човек, който си изкарва хляба, като продава ковчези...
– Дейл не е по-различен от другите.
– Казах, че се съмнявам. Но ще дойда. – Алфред се обърна към Денис. – Може да се прибереш с автобуса. Тук ще ти оставим кола.
– Кени Крейкмайер се обади сутринта – рече Инид. – Питаше дали си свободна в събота вечер.
Дъщеря ѝ затвори едно око и ококори другото.
– И ти какво му отговори?
– Казах, че май си свободна.
– Какво?!
– Извинявай, не знаех, че имаш планове.
Денис се разсмя.
– Единствените ми планове за момента са да не виждам Кени Крейкмайер.
– Той беше много любезен – оправда се майка ѝ. – Нищо няма да ти стане да излезеш с него, след като си е направил труда да те покани. Ако не ти е приятно, не си длъжна да го правиш отново. Но трябва да започнеш да приемаш покани. Хората ще започнат да си мислят, че си вириш носа.
Денис остави вилицата.
– От Кени Крейкмайер направо ми се драйфа.
– Денис! – обади се Алфред.
– Грехота е – рече с треперещ глас Инид. – Не искам да те чувам да говориш така!
– Добре, съжалявам за това, което казах. Но не съм свободна в събота. Особено за Кени Крейкмайер. Който, ако иска да излезем, може лично да ме попита.