Мускулестите му като на гребец рамене опъваха сакото. Денис не го беше усетила да влиза. В момента разглеждаше нагънат на хармоника лист, схема на сигнална кула на 101.35 миля по линията до Маккук, нарисувана на ръка от Ед Албърдинг през 1956 година.
– Ед е бил хлапе, когато го е чертал. Красива работа.
Денис слезе от шкафа, поглади полата и отупа прахоляка от ръцете си.
– Не бива да го тормозя толкова – продължи Дон. – Той е много по-талантлив от мен.
Той като че ли не мислеше за Денис толкова, колкото тя за него. Разгъна друг чертеж, а тя стоеше и гледаше момчешки разрошената му стоманеносива коса. Пристъпи крачка напред и се наклони над него, закривайки светлината с гърдите си.
– Затуляш ми – рече той.
– Искаш ли да вечеряш с мен?
Дон въздъхна тежко. Раменете му увиснаха.
– Трябва да отида до Индиана за почивните дни.
– Добре.
– Но ще си помисля.
– Хубаво. Помисли си.
Гласът ѝ беше овладян, но коленете ѝ трепереха, когато тръгна към тоалетната. Заключи се в една кабинка и дълго остана там, навън тихо звънна камбанката на асансьора и следобедната количка със закуски излезе и отмина. Всъщност не знаеше какво я притеснява толкова. Погледът ѝ се спираше някъде – на хромираното резе на вратата, на стената или на парче хартия на пода – и изведнъж тя се улавяше, че се е взирала в продължение на минути и не си е мислела за нищо. Нищо. Нищо.
Пет минути преди края на работния ден, когато вече почистваше архивната зала, широкото лице на Дон Армур изгря над рамото ѝ, клепачите му натежаваха сънено зад очилата.
– Денис, хайде да те водя на вечеря.
Тя бързо кимна.
– Добре.
Хенри Дюзинбер и неговите ученици театрали обичаха да ходят в едно старомодно заведение в запуснатия, беден и черен район на север от центъра. Денис нямаше апетит и си взе само студен чай и пържени картофи, но Дон Армур си поръча плато хамбургер и млечен шейк. Седнал, приличаше на жаба. Когато се накланяше към чинията, главата му потъваше в раменете. Дъвчеше бавно, насмешливо. Със същата насмешливост мяташе дежурни усмивки из залата. Побутна очилата си нагоре на носа, ноктите му бяха изгризани до живеца.
– Не бях идвал тук – рече той.
– Тези няколко преки не са опасни.
– Да, за теб. Мястото усеща дали се страхуваш. Ако не те е страх, те оставя на мира. Само че аз долавям опасността. Ако бях отишъл на някоя такава улица, когато бях на твоите години, щеше да се случи нещо неприятно.
– Защо?
– Просто е така. Изведнъж пред мен ще се появят трима непознати, които ме мразят и в червата. Както и аз тях. Ако си успял и щастлив човек, дори не можеш да видиш този свят. Хората като теб минават направо през него. Той чака такива като мен, дето да ми съдере кожата от бой. Ще ме подуши от миля разстояние.
Дон Армур имаше голям американски седан, подобен на този на майката на Денис, само че по-стар. Търпеливо го изкара на главния път и бавно пое на запад, като с наслада се отпусна зад волана с изражението „Какво да направя, колата ми не върви“, докато от двете му страни профучаваха автомобили.
Денис го насочи към къщата на Хенри Дюзинбер. Слънцето все още грееше ниско на запад над облицованата с шперплат спирка, когато тя изкачи стъпалата на верандата. Дон Армур гледаше дърветата наоколо, сякаш тук, в този квартал, дори и те бяха някак по-хубави, по-скъпи. Денис протегна ръка към мрежата и в този момент осъзна, че вратата зад нея е отворена.
– Ламбърт? Ти ли си? – Хенри Дюзинбер излезе от сумрака на коридора. Кожата му беше още по-бяла, очите му още по-изскочили, зъбите му изглеждаха по-големи. – Лекарят на майка ми ме прати у дома. Искаше да си измие ръцете от мен. Явно му е писнало от смъртта.
Дон Армур се оттегляше към колата с наведена глава.
– Кой е този здравеняк?
– Един приятел от работата – отвърна Денис.
– Не можеш да го доведеш тук. Съжалявам. Не пускам здравеняци вкъщи. Ще трябва да намериш друго място.
– Имаш ли си храна? Добре ли си?
– Да, бягай. Откакто се върнах, се чувствам по-добре. Състоянието ми явно смущаваше онзи доктор, а това пък смущаваше мен. Май съм останал съвсем без бели кръвни телца, дете. Онзи направо трепереше от страх. Беше убеден, че ще пукна в кабинета му. Чак ми стана жал за него, Ламбърт! – Черна дупка веселие зейна в лицето му. – Опитах се да му обясня, че нуждите на белите ми кръвни телца са напълно маловажни. Но той беше решил да ме третира като медицински куриоз. Обядвах с майка и взех такси до летището.