Дон Армур стана и я прегърна, не ѝ се скара, че се държи като дете, и това я преизпълни с благодарност към него. Сложи я да легне, намери ѝ горнище на пижама, помогна ѝ да се облече. Коленичи до леглото, придърпа завивката над рамото ѝ я погали по главата, както сигурно галеше дъщерите си. Не спря, докато тя не започна да се унася. След това обаче изведнъж ласките се прехвърлиха към места, които едва ли си позволяваше да докосва при дъщерите си. Денис се опита да задържи унеса си, но той ставаше по-настойчив, по-груб. Ту я гъделичкаше, ту я боцкаше, но когато тя се осмели да изхленчи, за първи път се сблъска с усещането за мъжки пръсти около врата си, които накланяха главата ѝ надолу.
За щастие, след като свърши, той не остана да пренощува. Излезе от стаята, а Денис лежеше замряла и напрягаше слух, чакаше да види дали ще се върне. Накрая – в просъница – чу щракването на входната врата и воя на стартера на голямата му кола.
Спа до обяд и се къпеше в банята на долния етаж, мъчейки се да осъзнае какво е сторила, когато отново чу входната врата. Гласове.
Набързо оплакна косата си, уви се в хавлия и изскочи от банята. Баща ѝ лежеше във всекидневната. Майка ѝ бършеше хладилната чанта на мивката.
– Денис, не си хапнала от вечерята, която ти оставих! – извика Инид. – Изобщо не си я докоснала!
– Мислех, че си идвате утре.
– Фон дю Лак не беше това, което очаквахме – отвърна Инид. – Не знам какво толкова са го харесали Дейл и Хъни. Голямо разочарование.
В подножието на стълбите лежаха два куфара. Денис изтича покрай тях и връхлетя в стаята си, от прага се виждаха опаковки от презервативи и кървави чаршафи. Затвори вратата.
Лятото ѝ беше опропастено. Беше ужасно самотна както на работата, така и у дома. Скри окървавените чаршафи и пешкира в гардероба си, макар да нямаше търпение да се отърве от тях. Инид обаче беше наблюдателна по природа и разполагаше с хиляди свободни синапси, които да следят всевъзможни дреболии, като например кога е менструацията на дъщеря ѝ. Денис се надяваше да излезе виновно с похабения пешкир и чаршафите в подходящия момент след две седмици, но майка ѝ имаше свободен мозъчен капацитет да брои бельото.
– Един от хубавите пешкири с монограм ми се губи.
– О, да му се не види, забравих го на басейна.
– Денис, защо си взела хубав пешкир с монограм, след като имаме толкова други хавлии... Точно този да загубиш! Обади ли се на басейна?
– Ходих да го търся.
– Тези пешкири са скъпи!
По принцип Денис не допускаше подобни грешки и несправедливото натякване нямаше да я подразни толкова, ако обслужваше някоя по-възвишена цел – ако Денис можеше да отиде при Дон Армур да му разкаже със смях думите на майка си и да потърси утехата му. Но тя не го обичаше и той не я обичаше.
В службата приятелското отношение на другите чертожници ѝ се струваше подозрително; то като че ли задължително водеше към леглото. Дон Армур беше толкова смутен – или дискретен, – че не я поглеждаше в очите. Прекарваше дните си в нещастна апатия заради братята Врот и враждебност към всички наоколо. В работата за Денис не беше останало нищо друго освен работа и сега скучните задачи ѝ тежаха, сега ги мразеше. В края на деня очите и вратът я боляха от преглъщането на сълзи и темпото, което може да поддържа с лекота само един щастлив човек.
Виж какво става, казваше си тя, когато действаш импулсивно. Беше смаяна, че е отделила само два часа за размисъл, преди да вземе решение. Беше харесала очите и устните на Дон Армур, беше решила, че му дължи това, което той иска – и май това беше всичко. Беше ѝ се изпречила съблазнителна възможност („Може да изгубя девствеността си довечера!“) и тя я беше сграбчила веднага.
Беше твърде горда, за да си признае – още по-малко да признае на Дон Армур, – че той не е това, което тя иска. Беше твърде неопитна и не знаеше, че може просто да му каже: „Извинявай, беше грешка“. Смяташе, че е длъжна да му даде още, да задоволи желанията му. Предполагаше, че след като си си направил труда да започнеш една връзка, то тя трябва да трае дълго.
Страдаше заради тази си неохота. Първата седмица особено, докато събираше сили да предложи на Дон Армур да се видят отново в петък вечерта, чак я заболя гърлото. Но тя беше стоик. Срещаха се три последователни петъка, като Денис казваше на родителите си, че излиза с Кени Крейкмайер. Дон Армур я водеше на вечеря в един семеен ресторант на търговската улица и след това в западналата си къщичка в далечен квартал, през който като че ли беше минало торнадо, едно от петдесетте малки градчета, които Сейнт Джуд поглъщаше в безкрайното си разширяване. Дон Армур се срамуваше от дома си и го мразеше. В квартала на Денис къщите не бяха с толкова ниски тавани, толкова зле направени, с толкова леки врати, че да не се затръшват, нито пък с пластмасова дограма. За да успокои любовника си и да възпре излиянията му по темата, която ѝ беше най-малко приятна (твоят живот в сравнение с моя), както и за да запълни няколкото часа, които иначе щяха да минат сковано, тя го придърпваше към разтягащия се диван в пълното с боклуци мазе и насочваше перфекционизма си към овладяването на нови умения.