Дон Армур не спомена нито веднъж как е обяснил на жена си отменянето на плановете за почивните дни в Индиана. Денис не можеше да се насили да зададе и един въпрос за нея.
Изтърпя с наведена глава мърморенето на майка си за друга грешка, която никога не допускаше: че не е накиснала окървавения чаршаф веднага в студена вода.
Първия петък от август, минути след началото на двуседмичната отпуска на Дон Армур, двамата с Денис се върнаха обратно в централата и се заключиха в залата с архива. Тя го целуна, вдигна дланите му върху гърдите си и се помъчи да раздвижи пръстите му, но ръцете му се стремяха към раменете ѝ, искаха да я натиснат да коленичи.
Членът му стигна чак до носоглътката ѝ.
– Да не се разболяваш? – попита баща ѝ малко по-късно, докато пътуваха към къщи.
Инид ѝ съобщи, че Хенри Дюзинбер („твоят приятел“) е починал в „Сейнт Люк“ в четвъртък през нощта.
Денис щеше да се чувства още по-виновна, ако не беше минала през дома му в неделя. Беше го намерила в плен на силно раздразнение по адрес на бебето на съседите.
– Аз едва кретам без бели кръвни телца – нареждаше той, – а на тях дори не им минава през ума да си затворят проклетите прозорци! Боже господи, какви дробове има онзи дребосък! Сигурно родителите му се пъчат с тях. Също като онези мотоциклетисти, дето свалят гърнетата на ауспусите си. Първобитна демонстрация на мъжественост.
Черепът и костите му напираха да изскочат от кожата. Чудеше се колко ще му струва да изпрати колет от килограм и половина по пощата. Разказа на Денис дълга и объркана история за „окторонката“, за която за кратко бил сгоден. („Изненадах се, че тя е само седем осми бяла, но представи си колко се изненада тя, когато откри, че аз съм само една осма хетеросексуален.“) Говори за продължилата през целия му живот борба за електрически крушки по петдесет вата. („Шейсет са много силни, а четирийсет са твърде слаби.“) От години живееше със смъртта и я държеше на мястото ѝ, като я превръщаше в нещо банално. Все още успяваше да се разсмее, макар и зловещо, но в крайна сметка опората на баналното се оказваше обречена като всяка друга. Когато Денис се сбогува с него и го целуна, той като че ли не я позна. Усмихна се със сведени очи, като голямо дете, на което хората трябва да се възхищават за красотата му и да го съжаляват за трагичното му положение.
Никога повече не видя и Дон Армур.
В понеделник, шести август, след цяло лято преговори, Хилард и Чонси Врот постигнаха споразумение с основните профсъюзи на железничарите. Синдикатите бяха направили значителни отстъпки в замяна на обещанието за нетолкова патерналистично и по-иновативно управление, като подслаждаха предложените от братята Врот 26 долара за акция за „Мидланд Пасифик“ с възможност за непосредствено намаляване на разходите на стойност 200 милиона долара. Управителният съвет на „Мидланд Пасифик“ забави официалното гласуване с две седмици, но резултатът беше предопределен. Пред надвисналия хаос от кабинета на главния директор пристигна писмо, приемащо оставките на всички временни работници от петък, 17 август.
Тъй като в чертожната нямаше жени (освен Денис), колегите ѝ придумаха секретарката на инженерите да приготви прощална торта. Тя пристигна на последния ѝ работен следобед.
– Смятам, че постигнахме голяма победа – заяви Ламар, дъвчейки, – че най-накрая те накарахме да си вземеш почивка за кафе.
Ларидо Боб бършеше очи с носна кърпа с размерите на калъфка за възглавница.
Вечерта в колата Алфред я поздрави:
– Сам Бойерлайн ми каза, че не е виждал по-добър служител от теб.
Денис не отговори.
– Направила си им голямо впечатление. Отворила си им очите как може да работи едно момиче. Не ти го казах, но в началото те не бяха сигурни, че искат да вземат момиче за лятото. Сигурно са очаквали много бъбрене и нищо по същество.
Възхищението на баща ѝ ѝ беше приятно. Но доброто му отношение, както и доброто отношение на чертожниците (с изключение на Дон Армур), не можеше да я развълнува. То като че ли падаше върху тялото ѝ, отнасяше се някак към него, и то се бунтуваше.