При третото си забъркване с два пъти по-възрастен мъж, тя се омъжи. Беше решила да не бъде мекушав либерал. Напусна университета и една година работи да спести пари, обикаля шест месеца Флоренция и Италия и когато се върна във Филаделфия, се хвана в едно нашумяло заведение за риба и паста на „Катрин Стрийт“. Веднага щом усвои малко умения, предложи услугите си в „Кафе Луш“, което тогава минаваше за най-модерния ресторант в града. Емил Берже я нае на мига заради уменията ѝ с ножа и заради скулите ѝ. След по-малко от седмица той я прие за своя довереница и ѝ се оплакваше от некадърността на всички останали в кухнята.
Надменният, насмешлив, всеотдаен Емил беше нейното спасение. С него се чувстваше зряла. Той твърдеше, че е приключил с брака след първия си досег с него, но покорно заведе Денис в Атлантик Сити и (по думите на „Барбера д’Алба“, което беше замаяло главата ѝ, когато тя му предложи) я направи почтена жена. В „Кафе Луш“ двамата работеха като партньори, натрупаният опит се стичаше от неговата глава в нейната. Подиграваха се на претенциозния си стар съперник „Льо Бек-Фин“. Импулсивно си купиха триетажна къща на „Федерал Стрийт“ в смесен квартал на бели, чернокожи и виетнамци, близо до италианския пазар. Говореха за вкуса така, както марксистите говорят за революция.
Когато Емил най-накрая я научи на всичко, което умееше, тя се опита да му покаже едно-две неща – нека да поосвежим менюто, какво ще кажеш за... нека да пробваме това със зеленчуков бульон и с щипка кимион, защо да не опитаме... – и се блъсна в същата стена от насмешливост и непоклатима увереност, които толкова харесваше, когато беше от другата страна. Денис беше по-умела, по-амбициозна и по-жадна за признание от белокосия си съпруг. Имаше чувството, че в безспирния кръговрат от работа в леглото и после пак на работа изведнъж е остаряла толкова рязко, че е надминала Емил и се е изравнила с възрастта на родителите си. Ограниченият ѝ свят – бяха заедно и у дома, и в кухнята – ѝ изглеждаше същият като родителската ѝ вселена за двама. Усещаше старчески болежки в младите си бедра, колене и нозе. Ръцете ѝ бяха старчески покрити с белези, вагината ѝ беше пресъхнала като на старица, имаше старешки предразсъдъци и политически възгледи, изпитваше старческо неодобрение към по-младите, към техните консуматорски електронни джаджи и неразбираемия им език. Каза си, че е твърде млада, за да бъде толкова стара, и тогава прокудената ѝ вина изскочи с писък от бърлогата си на крилете на отмъщението, защото Емил беше все така всеотдаен, верен на непроменящата се своя същност, и не той, а тя беше настояла да се оженят.
Разбраха се приятелски да напусне кухнята му и да се присъедини към конкурента „Арден“, където търсеха заместник главен готвач. Според нея „Арден“ беше по-добър от „Кафе Луш“ във всичко, освен в изкуството да постигаш съвършенство без видимо усилие. (Нехайната виртуозност беше безспорно най-големият талант на Емил.)
В „Арден“ я връхлетя желание да удуши младата жена, която отговаряше за студената кухня. Въпросната Беки Хемърлинг, възпитаничка на кулинарен институт, беше с падаща на вълни руса коса, дребно плоско тяло и светла кожа, която ставаше алена в горещата кухня. Всичко в нея дразнеше Денис – енциклопедичните ѝ познания (тя беше като ходещ справочник на ЦРУ, а Денис беше самообразовал се сноб), прекалената ѝ фамилиарност с по-старшите готвачи (особено с Денис), преклонението ѝ пред Джоди Фостър, глупавите лозунги с риби и колела по тениските ѝ39, прекомерното използване на „шибан“ за усилване на изразителността, демонстративната ѝ лесбийска „солидарност“ с „латиноамериканците“ и „азиатците“ в кухнята, обобщенията ѝ за „десните“, „Канзас“ и „Пеория“, лекотата, с която боравеше с изрази като „цветнокожите мъже и жени“, изобщо цялата ѝ увереност в собствената си правота, идваща от одобрението на преподаватели, на които им се искаше да бъдат маргинализирани, виктимизирани и лишени от чувство за вина като нея. „Какво прави тази в моята кухня?“ – питаше се Денис. Готвачите нямаха работа в политиката. Готвачите бяха митохондриите на човечеството, те имаха своя различна ДНК, плуваха в клетката и я захранваха с енергия, но не бяха част от нея. Денис подозираше, че Беки Хемърлинг е избрала живота на готвач с политическа цел – да докаже, че е корава мадама, че може да бъде на равна нога с мъжете. Денис презираше тази мотивация, още повече че съзираше частица от нея и в себе си. Беки Хемърлинг я гледаше с насмешка, все едно я познаваше по-добре, отколкото тя самата се познаваше, и този намек я вбесяваше, защото нямаше как да го опровергае. Лежейки будна нощем до Емил, Денис си представяше как стиска гърлото на Хемърлинг, докато сините ѝ очи изскочат. Представяше си как притиска с палци гръкляна ѝ и го пречупва.