39 Алюзия за феминисткия лозунг „Жените се нуждаят от мъже, колкото рибите – от колела“. – Б. пр.
Една нощ заспа и сънува, че души Беки, която обаче този път не се съпротивляваше. Всъщност сините очи на Беки я подканваха към още по-големи волности. Омекналите ѝ пръсти пропълзяха към челюстите на жертвата, покрай ушите към нежната кожа на слепоочията. Беки разтвори устни и примижа блажено, удушвачката преметна крака върху нейните и я прегърна...
Как ѝ се искаше да не се беше будила от този сън!
„След като може да се чувстваш така насън – рече си тя, – сигурно е възможно да го изпиташ и наистина.“
Докато бракът ѝ се сгромолясваше – докато тя се превръщаше за Емил в поредния гонещ модата ухажор на тълпата от „Арден“, а пък той поемаше за нея ролята на родителя, когото тя предава с всяка изречена или попита дума, – Денис потърси утеха в мисълта, че проблемът с Емил е полът му. Тази мисъл притъпяваше остротата на чувството ѝ за вина. Тя я крепеше по време на ужасното признание и прогонване на Емил, пак тя ѝ вдъхваше сила на страшно неловката първа среща с Беки Хемърлинг. Денис прегърна от все сърце убеждението, че е лесбийка, държеше го здраво и така си спести угризенията, че оставя Емил да се изнесе от къщата; можеше да му изплати неговия дял и да я запази за себе си, можеше да му позволи това морално преимущество.
За съжаление, веднага след като той си тръгна, я налегнаха съмнения. След прекрасния и поучителен меден месец с Беки, двете започнаха да се карат. Караха се за всичко. Разприте им, както и сексът, който толкова бързо беше отминал, бяха едва ли не ритуал. Караха се по въпроса защо се карат толкова много и кой е виновен. Дърлеха се в леглото до късно през нощта, черпеха от неподозирани запаси на това си либидо и на сутринта бяха махмурлии от спорене. Караха се до полуда. Караха се, караха се и пак се караха. Караха се на стълбите, караха се на публични места, караха се в колата. И въпреки че често стигаха до изнемогата на екстаза – крещяха със зачервени лица, тряскаха врати, ритаха стени, мятаха се по корем в леглото и избухваха в плач, – желанието за битка не изчезваше задълго. То ги свързваше, преодоляваше взаимното им нехаресване. Също както гласът на любимия, косата му или извивката на бедрото безотказно те принуждава да зарежеш всичко и да скочиш в леглото, така и Беки разполагаше с набор от провокации, от които пулсът на Денис удряше в тавана. Най-силно въздействаше убеждението ѝ, че в сърцето си Денис е либерална колективистична чиста лесбийка и просто не го съзнава.
– Не мога да повярвам, колко си отчуждена от самата себе си – заявяваше Беки. – Очевидно е, че си обратна. Очевидно е, че винаги си била такава.
– Никаква не съм – отговаряше Денис. – Аз съм си аз.
От всичко на света най-силно искаше да е отделна личност, независим индивид. Не искаше да принадлежи към никоя група, още по-малко на жени с лоши прически и странни правила за обличане. Не искаше етикет, не искаше някой да ѝ казва как да се държи, така че накрая пак се върна там, откъдето беше тръгнала: идеше ѝ да удуши Беки Хемърлинг.