Денис напусна официално „Маре Скуро“ и отлетя за Франкфурт като служител на Браян Калахан, с кредитна карта на „Американ Експрес“ с неограничен лимит. В Германия за бронята на автомобила ѝ залепваха коли и ѝ премигваха да им направи път, макар че караше със сто мили в час. Във Виена потърси Виена, която не съществуваше. Всичко, което опита, можеше и сама да си го приготви, и то по-добре; една вечер си поръча виенски шницел и си помисли: „И това ми било виенски шницел, друг път!“. Представата ѝ за Австрия беше много по-живописна от самата Австрия. Укорявайки се, че не се държи като истински турист, посети музея за история на изкуството и филхармонията. Стана ѝ толкова скучно и самотно, че накрая се обади на Синди фон Кипел (по баща Мейснър) и прие поканата за вечеря в апартамента със седемнайсет стаи на „Рингщрасе“.
Синди се беше поналяла в кръста и изглеждаше много по-зле, отколкото би трябвало. Чертите ѝ бяха скрити под фон дьо тен, руж и червило. Черните ѝ копринени панталони бяха широки в бедрата и тесни в глезените. Докато докосваше с устни бузите ѝ и преглъщаше сълзотворния ѝ парфюм, Денис изненадано долови лош дъх на немити зъби.
Съпругът на Синди, Клаус, беше като четирикрилен гардероб в раменете, с тесен кръст и смайващо маломерен задник. Дългата поне половин пряка всекидневна на Фон Кипелови беше обзаведена с позлатени кресла, нагласени така, че да не допускат никакво общуване между седящите в тях хора. По стените висяха портрети на предци, както и бронзовият олимпийски медал на Клаус, в рамка, под най-големия полилей.
– Това тук е копие – обясни той. – Истинският е в трезор.
На бюфет от епохата на Луи ХІV имаше поднос с нарязан хляб, изсипана на купчина пушена риба, която приличаше на извадена от консерва риба тон, и неголямо парче ементал.
Клаус извади бутилка от сребърна кофичка с лед и със замах напълни чашите с немско пенливо вино.
– За нашия кулинарен пилигрим – вдигна наздравица той. – Добре дошла в светия град Виена.
Виното беше сладко и твърде газирано, напомняше на спрайт.
– Толкова е готино, че си тук! – възкликна Синди. Защрака бясно с пръсти и от вратата в дъното се втурна една прислужница. – Анерл, миличка – заговори ѝ като на дете домакинята, – помниш ли, че ти казах да поднесеш ръжения, а не белия хляб?
– Да, мадам – отвърна Анерл, която беше на средна възраст.
– Е, това тук е белият! Сега искам да го прибереш и да донесеш ръжения! И изпрати някой да купи бял хляб за после! – Синди се обърна към Денис. – Страшно е мила, но е толкова глупава! Нали, Анерл? Не си ли глупавичка?
– Да, мадам.
– Е, ти знаеш как е, нали си главен готвач – продължи Синди, докато Анерл излизаше. – Всеки ден се сблъскваш с хорската глупост.
– И на всичкото отгоре са не само глупави, но и надменни – додаде Клаус.
– Казваш им какво да направят, а те – точно обратното! Как да не се вбесиш!
– Майка ви изпраща поздрави – вметна Денис.
– Майка ти е толкова готина. Винаги е била мила с мен. Клаус, знаеш ли мъничката миниатюрна къщичка, в която живеехме едно време, когато бях мъничко момиченце? Родителите на Денис ни бяха съседи. Моята майка и нейната все още са добри приятелки. Предполагам, че вашите са си в онази мъничка къщичка, нали?
Клаус се изсмя грубо и се обърна към Денис.
– Знаеш ли какво най-много мразя в Сейнт Джуд?
– Не. Какво?
– Ненавиждам лицемерната демократичност там. Хората в Сейнт Джуд се преструват, че всички са еднакви. Порядъчни и мили. Но хората не са еднакви. Ни най-малко! Има класови различия, расови различия, огромни, непреодолими икономически различия, а те си затварят очите. Преструват се! Забелязала ли си го?
– Имаш предвид различията между майка ми и майката на Синди?
– Не, не познавам майка ти.
– Не, Клаус, познаваш я! – обади се Синди. – Тя беше на приема ни за Деня на благодарността преди три години, помниш ли?
– Е, тогава всички ми се видяха еднакви – отвърна Клаус. – Нали точно това казвам. Как можеш да запомниш някого, когато всички се преструват, че са еднакви?