Чип обаче не се отказа. Реалистично ли е, попита той, собственичка на малка фирма да плати от собствения си джоб лечението на свой служител?
Една студентка отбеляза, че шефката ѝ миналото лято била много готина и щедра личност.
С едната си ръка Чад се опитваше да приклещи Мелиса, която го гъделичкаше, а с другата контраатакуваше оголения ѝ корем.
– Чад? – извика Чип.
За негова изненада, момчето успя да отговори, без да се налага Чип да повтаря въпроса.
– Ами това е просто един офис, нали – каза той. – Може някоя друга шефка да не постъпи така. Само че, нали, тази го е направила. Все пак не ни казват, че във всички офиси е така, нали?
Тук Чип се опита да повдигне въпроса за отговорността на изкуството в ролята му на Символ с главно „с“, но и този разговор се оказа мъртвороден.
– Следователно изводът е, че кампанията ни харесва. Смятаме, че тези реклами са от полза за културата и за страната. Така ли?
Кимане и свиване на рамене в напечената от слънцето стая.
– Мелиса, не сме чули твоето мнение.
Тя вдигна глава от чина, спря да гъделичка Чад и погледна Чип с присвити очи.
– Да.
– Какво да?
– Да, тези реклами са от полза за културата и за страната.
Чип си пое дълбоко дъх, беше го заболяло.
– Добре, чудесно – измънка той. – Благодаря ти за мнението.
– Което изобщо не ви интересува – измърмори под нос Мелиса.
– Моля?
– Изобщо не ви интересува какво мислим, освен ако случайно мнението ни не съвпада с вашето.
– Въпросът не е в мнението – отвърна Чип, – а да се научите да прилагате критически методи към текстови артефакти. Нали затова съм тук, това ми е работата.
– Не съм съгласна – заяви Мелиса. – Според мен сте тук, за да ни научите да мразим това, което и вие мразите. Тези реклами не ви харесват, нали? Усеща се във всяка ваша дума. Изобщо не ги харесвате.
Останалите бяха наострили уши. Връзката на Мелиса с Чад по-скоро беше смъкнала акциите на Чад, отколкото повишила нейните, но сега тя се нахвърляше на Чип като равна, а не като студентка, и това допадаше на групата.
– Да, наистина не ги харесвам – призна Чип. – Но не това е...
– Напротив, точно това е – отсече Мелиса.
– Защо не ви харесват? – извика Чад.
– Кажете ни защо не ви харесват? – припя и миньончето Хилтън.
Чип погледна часовника на стената. Оставаха шест минути до края на семестъра. Прокара пръсти през косата си и обходи с поглед аудиторията, сякаш можеше да намери съюзник, само че студентите го бяха хванали натясно и нямаше да го оставят да се измъкне.
– Срещу корпорация У. – поде той – в момента се водят три съдебни дела за нарушаване на антимонополното законодателство. Миналата година приходите ѝ надхвърлиха брутния вътрешен продукт на Италия. А сега, за да изцеди парите на единствената демографска група, която все още не е завладяла, започва кампания, която експлоатира женския страх от рака на гърдата и състраданието към жертвите му. Да, Мелиса?
– Това не е цинично.
– Ако не е цинично, какво е?
– Тази кампания утвърждава мястото на жените в работата – отвърна Мелиса. – Събира пари за изследвания на рака. Окуражава ни да се преглеждаме и да търсим помощ, когато се нуждаем от нея. Помага на жените да почувстват, че новите технологии са и наши, не са само някаква мъжка играчка.
– Добре – кимна Чип. – Въпросът не е дали сме загрижени за рака на гърдата, а какво общо има ракът с продажбата на офис техника.
Чад пое секирата от Мелиса.
– Това е смисълът на рекламата. Че ако имаш достъп до информация, това може да спаси живота ти.
– Значи, ако „Пица Хът“ си сложи някакъв малък знак за преглед на тестисите до логото с червените чушки, ще може да се рекламира като участник в славния и смел поход срещу рака?
– Защо не? – попита Чад.
– Никой ли не вижда нещо неуместно в това?
Нито един студент не се обади. Мелиса седеше отпуснато със скръстени на гърдите ръце и нещастна усмивка. Чип имаше чувството – може би не съвсем оправдано, – че за пет минути тя е унищожила напълно резултата от внимателното му преподаване през целия семестър.
– Добре, помислете: кампанията „Давай, момиче!“ нямаше да бъде създадена, ако компанията У. нямаше продукт, който да иска да продаде. Не забравяйте, че целта на служителите на У. е да се възползват от възможността да закупят акции на компанията на преференциални цени и да се пенсионират на трийсет и две години, а целта на собствениците на акции на У. – братът и снахата на Чип, Гари и Каролин, притежаваха доста акции на У. – е да си построят по-големи къщи, да си купят по-големи джипове и да изконсумират още повече от изчерпващите се световни ресурси.