Браян беше пуснал реклами за „Генератора“ в местните седмични и месечни издания, а след това клюката бързо тръгна и по интернет, но двайсет и шестте резервации за обяд и четирийсет и петте за вечеря в първия ден не представляваха никакъв проблем за кухнята на Денис. Остъкленият салон, увиснал в синкавия отблясък на ефекта на Черенков, беше за 140 маси, Денис беше готова да посреща по 300 души на вечер. Браян, Робин и момичетата дойдоха да вечерят в събота и за кратко се отбиха в кухнята. Денис направи добро впечатление с непринуденото си държане с момичетата, а Робин, която изглеждаше страхотно с алено червило и къса черна рокля, вдигна акциите на Браян.
Денис се мъчеше да се помири със строгите гласове в главата си. Напомняше си, че Браян ѝ беше паднал на колене в Париж, че тя не правеше нищо повече от това, да играе по неговите правила, че беше изчакала Робин да стори първата крачка. Но дребнавото извъртане „не по врат, а по шия“ не можеше да обясни пълното и абсолютно отсъствие на угризения. Когато разговаряше с Браян, беше разсеяна и завеяна. Схващаше смисъла на думите му в последния момент, все едно той ѝ говореше на френски. Имаше основания да изглежда изтощена, разбира се – спеше по четири часа нощем, а кухнята работеше под пълна пара, – пък и Браян, погълнат от филмовите си проекти, лесно можеше да бъде заблуден, точно както тя беше очаквала. Но май не ставаше дума точно за „заблуда“. По-скоро Денис като че ли страдаше от раздвоение на личността. Тайната ѝ връзка беше като насън, развиваше се в онова заключено и звукоизолирано кътче на мозъка, в което, раснейки в Сейнт Джуд, Денис се беше научила да крие желанията си.
В края на юни критиците налетяха „Генератора“ и си тръгнаха доволни. „Инкуайърър“ говореше за брак: единението на „абсолютно уникално“ място със „сериозна и вкусна храна“, приготвена от „перфекциониста“ Денис Ламбърт, като резултатът от този брак било едно изживяване, което „всеки трябва да опита“ и което „собственоръчно“ поставяло Филаделфия „на картата на модерната елегантност“. Браян беше на седмото небе, но Денис се ядоса. Според нея възвишеното хвалебствие изкарваше ресторанта ѝ долен и простоват. Преброи четири абзаца за архитектурата и декора, три абзаца общи приказки, два за обслужването, един за виното, два за десертите и само седем за нейните ястия.
– Изобщо не са споменали киселото ми зеле! – възкликна тя, като едва не се разплака от гняв.
Телефонът за резервации звънеше денонощно. Денис нямаше време да си вдигне главата от печката, но Робин ѝ се обаждаше всеки предобед или следобед на отделната линия на главния готвач, гласът ѝ писклив от срамежливост, ритъмът синкопиран от притеснение: „Ами... чудех се... мислиш ли... дали ще мога да те видя за малко?“. И вместо да откаже, Денис винаги се съгласяваше. Продължаваше да оставя на помощниците си или напълно да отлага важните експерименти, деликатната обработка на продуктите и поръчките на доставчиците, за да се измъкне и да се срещне с Робин в близкия парк на брега на Шуйкил. Понякога само седяха на пейка, дискретно се държаха за ръце и макар че разговорите не по работа в работно време ужасно изнервяха Денис, обсъждаха чувството за вина на Робин и липсата му в шизофреничното съзнание на Денис, какво означаваше това, което правеха, как точно се беше случило. Но разговорът бързо замираше. Гласът на Робин по телефона започна да означава единствено език. След първите една-две думи Денис изключваше. Езикът и устните на Робин продължаваха да образуват словосъчетанията, диктувани от съответната за деня неотложна необходимост, но в ушите на Денис те говореха другия език на лъкатушенето и криволиченето, който тялото ѝ интуитивно разбираше и самоволно му се подчиняваше; понякога така се разтапяше от този глас, че усещаше пробождане в слабините и се превиваше на две; през следващия час за нея не съществуваше нищо друго освен езика; нямаше продукти, нито печени с масло фазани, нито неплатени доставки; изскачаше от „Генератора“ като хипнотизирана, без никаква мисловна дейност, почти не долавяше шума на външния свят (добре поне, че другите шофьори спазваха основните правила за движение). Колата ѝ се плъзгаше по разтопените асфалтирани улици като език, нозете ѝ като два езика ближеха плочките на тротоара, вратата на къщата на „Панама Стрийт“ я поглъщаше като уста, персийската пътека в коридора пред голямата спалня я примамваше като език, скритото под завивките и възглавниците легло също беше като голям мек език, молещ да бъде натиснат надолу, а след това...