Това със сигурност беше съвсем ново изживяване. Денис никога не беше копняла толкова силно за нещо, още по-малко за секс. Когато беше омъжена, възприемаше оргазма като неприятно, но необходимо през определени интервали домакинско задължение. Готвеше по четиринайсет часа и редовно заспиваше с дрехите си. Нямаше никакво желание късно вечер да изпълнява сложна и времеемка рецепта за ястие, на което, така или иначе, беше твърде уморена, за да се наслади. Предварителната подготовка беше минимум петнайсет минути, ала въпреки това самото приготвяне рядко ставаше бързо. Тиганът беше прекалено нагрят, огънят беше твърде силен или пък твърде слаб, лукът не се зачервяваше или пък загаряше веднага; трябва да оставиш настрани съда да се охлади, след което да започнеш отначало, разменяйки ядни реплики с вече разгневения и нетърпелив заместник главен готвач, и неизбежно месото излиза жилаво и на конци, сосът се пресича от многократното разреждане и изваряване, а и е толкова кошмарно късно, очите парят и смъдят, и да, добре, стига да се постараеш, може и да успееш да поднесеш готовото ястие в чинията, макар изобщо да не е за пред хора; накрая просто преглъщаш („Добре – мислиш си, – свърши се!“) и заспиваш, въпреки болката. Изобщо не си заслужаваше усилията. Но Денис ги полагаше веднъж седмично или на десетина дни, защото оргазмът ѝ беше важен за Емил и тя се чувстваше длъжна. Него можеше да го задоволява умело и безпогрешно (и не след дълго и със затворени очи), все едно застройваше супа, и колко гордост, колко наслада намираше в упражняването на уменията си! Емил обаче като че ли беше убеден, че без няколко потрепвания и полунасилени въздишки от нейна страна бракът им ще е в опасност, и въпреки че последвалите събития доказаха, че е сто процента прав, в годините преди появата на Беки Хемърлинг Денис не можеше да не изпитва смазваща вина, принуда и негодувание по отношение на оргазма.
Робин беше prêt-à-manger45. Не ти трябва рецепта, не ти трябва подготовка, за да изядеш една праскова. Ето прасковата и хоп, ето ти и насладата. Денис беше усетила намек за подобна лекота с Хемърлинг, но едва сега, на трийсет и две години, най-сетне разбра в какво е цялата работа. И след като разбра, всичко отиде по дяволите. През август момичетата бяха на лагер, Браян замина за Лондон и щом главният готвач на най-нашумелия нов ресторант в района станеше от леглото, след миг се озоваваше на килима, облечеше ли се, започваше да се съблича, успяваше да стигне в бягството си чак до входната врата, но там облягаше гръб на нея; с омекнали колене и присвити очи се довлачваше в кухнята, в която беше обещала да се върне след четирийсет и пет минути. Резултатът беше плачевен. Ресторантът затъваше. Получаваха се задръствания по линията, забавяния при сервирането. На два пъти трябваше да задрасква ястия от менюто, защото изоставеният на произвола персонал нямаше време за подготовка. Но Денис продължаваше да се измъква навън насред втория наплив за вечерта. Спускаше се с колата по „Крек Хевън“, надолу по „Джънк Роу“ и покрай „Блънт Али“ до градината, където Робин опъваше одеяло. По-голямата част от парцела беше наторена, разкопана и засадена. От автомобилни гуми стърчаха домати, оградени от телени мрежи. Прожекторите и лампичките по крилата на кацащите самолети, приглушените от смога съзвездия, радиоактивният блясък на козирките на „Ветеранс Стадиум“, светкавиците над Тиникъм, луната, на която мръсният Камдън придаваше жълтеничав вид, всички тези приглушени градски светлинки хвърляха отблясъци по невръстни патладжани, млади чушки, краставици и царевици, пъпеши. Денис, гола насред града, се изтърколи от одеялото върху изстиналата земя, наскоро прекопана смесица от пръст и тор. Положи буза и забоде ухаещи на Робин пръсти в нея.