45 Готов за ядене (фр.). – Б. пр.
– О, боже, дръпни се! – изписука Робин. – Тук сме посели маруля!
После Браян се върна и те започнаха да рискуват. Веднъж се наложи Робин да обяснява на Ерин, че на Денис ѝ прилошало и затова е трябвало да полегне на спалнята. Друг път се затвориха в килера на „Панама Стрийт“, докато Браян четеше на глас Е. Б. Уайт на десетина метра от тях. Накрая, седмица преди Деня на труда, една сутрин облегалката на стария дървен стол в директорския кабинет на Робин не издържа тежестта им. Двете се строполиха на пода и избухнаха в смях, но в този миг чуха гласа на Браян.
Робин скочи, отключи и отвори вратата с едно движение, за да прикрие заключването. Браян носеше кошница с петнисти, зелени, възбуждащо сочни тиквички. Беше изненадан – но радостен, както винаги, – че вижда Денис.
– Какво става тук?
Денис беше коленичила до бюрото с извадена от панталоните риза.
– Столът се счупи. Оправях Робин... Оправях стола на Робин – бързо се поправи тя.
– Помолих Денис да го погледне – изписука Робин.
– А ти какво правиш тук? – попита любопитно Браян Денис.
– Ами и аз като теб – отвърна тя. – Дойдох за тиквички.
– Сара каза, че няма никой.
Робин пое към вратата.
– Ще ида да поприказвам с нея. Би трябвало да знае кога съм тук.
– Как е успяла да го счупи? – зачуди се на глас Браян.
– Не знам – отвърна Денис. Едва се сдържаше да не заплаче като дете, хванато в беля.
Браян вдигна облегалката на стола. Досега не беше забелязвала приликата му с баща ѝ, но изведнъж я прониза усещането колко напомняше на Алфред в състраданието, с което оглеждаше счупения предмет.
– Здрав дъб – отбеляза той. – Странно е как така се е счупил.
Тя се надигна от пода и отнесено излезе в коридора, като в движение запаса ризата в панталоните си. Вървя на автопилот чак до колата. Пое нагоре по „Бейнбридж Стрийт“ към реката. Отби до металната мантинела и вдигна крак от съединителя, без да завърти ключа, колата подскочи към мантинелата и двигателят угасна. Едва сега Денис се сломи и заплака за счупения стол.
Върна се в „Генератора“ с прояснена глава. По всички фронтове цареше хаос. Имаше съобщения от критик от „Таймс“, от редактор в „Гурме“, от поредния ресторант, който се надяваше да отмъкне главния готвач на Браян. Патешки гърди и свински пържоли на стойност хиляди долари се бяха развалили в големия хладилник. Всички в кухнята знаеха, но никой не беше казал, че в тоалетната за служителите е била намерена употребявана спринцовка. Сладкарят твърдеше, че ѝ е оставил няколко написани на ръка бележки, вероятно свързани със заплатата му, които Денис не помнеше да е виждала.
– Защо никой не си поръчва ребърца по селски? – попита тя Роб Зито. – Защо сервитьорите не предлагат моите невероятно вкусни ребърца по селски?
– Американците не обичат кисело зеле – отвърна Зито.
– Друг път! Мога да се огледам в празните чинии, които се връщат в кухнята, когато някой си поръча ребърца. Дори съм си броила миглите в тях.
– Възможно е да е имало някакви германци – рече той. – Нямам друго обяснение за тези облизани чинии, освен присъствието на германци.
– А не е ли възможно ти лично да не обичаш кисело зеле?
– Има странен вкус – отвърна той.
Робин не я потърси, но и Денис не ѝ се обади. Даде интервю за „Таймс“ и позволи да я снимат, поизчетка егото на сладкаря, остана късно вечерта и тайно изхвърли разваленото месо, уволни мияча на чинии, който се друсаше в тоалетната, обед и вечер патрулираше из кухнята и отстраняваше възникналите проблеми.
В Деня на труда: мъртвило. Насили се да излезе от работа и пое по нагорещените улици на празния град, самотата я накара да обърне към „Панама Стрийт“. Когато видя къщата, устата ѝ се напълни със слюнка. Каменната фасада все още ѝ приличаше на лице, вратата все още беше език. Колата на Робин беше на улицата, тази на Браян я нямаше; бяха отишли до Кейп Мей. Денис позвъни, макар че по прашния праг си личеше, че вътре няма никого. Влезе с ключа, на който беше написала Р/Б. Изкачи се по стълбището до голямата спалня. Скритият скъп климатик работеше, пещерният хлад мереше сили със септемврийското слънце. Легна на неоправеното голямо легло и си припомни аромата и спокойствието в летните следобеди в Сейнт Джуд, когато оставаше сама у дома и за няколко часа можеше да прави каквото си поиска. Погали се. Лежеше на измачканите чаршафи, резенче светлина падаше на гърдите ѝ. Задоволи се отново и широко разпери ръце. Под възглавницата пръстите ѝ докоснаха нещо шумолящо като опаковка на презерватив.