– Но от това страдат децата.
Тя се насили да попита:
– Ще искаш ли момичетата, ако се стигне дотам?
Браян поклати глава.
– Ако се стигне дотам, не съм сигурен, че Робин ще иска попечителство. По-скоро ще зареже всичко.
– Не залагай на това.
Денис си представи как Робин сресва косата на Шиниъд и изведнъж – силно, болезнено – закопня за налудничавите ѝ желания, изблици и пориви, за невинността ѝ. Все едно прещрака някакво копче и съзнанието ѝ се превърна в обикновен екран, на който се прожектираше ярък филм с всичко онова, което ценеше у човека, когото беше отблъснала. Домъчня ѝ и за най-неприятните черти на Робин, за жестовете и навиците ѝ, за предпочитанието ѝ към горещо мляко в кафето, за обезцветената точка на предния зъб, счупен с камък от брат ѝ, за начина, по който тя свеждаше глава като коза над слабините ѝ.
Оправда се, че е изморена, и накара Браян да си тръгне. Рано на другата сутрин по крайбрежието нахлу тропически циклон, от ураганния вихър дърветата се поклащаха злокобно, над кейовете пръскаха вълни. Тя остави „Генератора“ в ръцете на своите помощници и се качи на влака за Ню Йорк, за да помогне на безотговорния си брат и да забавлява родителите си. В напрежението около обяда, докато Инид повтаряше дословно историята си за Норма Грийн, Денис не забеляза никаква промяна в себе си. Разполагаше с все още работещото си старо Аз, версия 3.2 или версия 4.0, което все така презираше достойното за презрение у Инид и обичаше достойното за обич у Алфред. Чак когато застана на пристанището и майка ѝ я целуна, и една съвсем различна Денис, версия 5.0, едва не пъхна език в красивата уста на старата жена, едва не спусна ръка по кръста и бедрата на Инид, едва не рухна и не обеща да се прибере у дома за Коледа за колкото дни иска майка ѝ, се проявиха измененията и поправките в същността ѝ.
На връщане мокри от дъжда спирки прелитаха край прозореца със скоростта на междуградския влак. По време на обяда Алфред ѝ се беше видял доста зле. Ако той наистина губеше разсъдъка си, може би Инид не преувеличаваше колко ѝ е трудно с него, може би Алфред наистина беше грохнал и се стягаше само за пред децата си, може би Инид не беше онова досадно мрънкало, каквато от двайсет години я изкарваше дъщеря ѝ, може би Алфред не просто не беше попаднал на подходяща съпруга, а имаше по-сериозни проблеми; може би проблемите на Инид не бяха по-сериозни от това, че не е попаднала на подходящ съпруг, може би Денис приличаше повече на майка си, отколкото си мислеше. Слушаше потракването на колелата и гледаше как октомврийското небе потъмнява. Може би щеше да намери надежда, ако беше останала във влака, но пътуването до Филаделфия беше кратко, тя се върна на работа и нямаше време да мисли за нищо, докато не отиде на представянето на „Аксон“ с Гари и за своя изненада се хвана да защитава не само Алфред, но и Инид в последвалия спор.
Не помнеше някога да е обичала майка си.
Беше се отпуснала във ваната в девет вечерта, когато се обади Браян и я покани на вечеря с Джери Шварц, Мира Сорвино, Станли Тучи, известен американски режисьор, известен английски актьор и други знаменитости. Известният режисьор тъкмо бил приключил снимки в Камдън и Браян и Шварц го бяха сгащили за частна прожекция на „Престъпление и наказание и рокендрол“.
– Това е единствената ми свободна вечер – опита се да се измъкне Денис.
– Мартин обеща да ти прати шофьора си – отвърна Браян. – Ще се радвам да дойдеш. Бракът ми се разпадна.
Облече си черна рокля от кашмир, изяде един банан, за да не изглежда гладна и шофьорът на режисьора я откара в „Таконелис“, пицария с изглед към улицата в Кенсингтън. Десетина известни и не толкова известни души, плюс Браян и приличащия на маймуна заради дългите си провиснали ръце Джери Шварц се бяха настанили на три маси отзад. Денис целуна Браян по устните и седна между него и прочутия английски актьор, който цяла вечер бълваше остроумия за играта на крикет и дартс, мъчейки се да привлече вниманието на Мира Сорвино. Известният режисьор каза на Денис, че е опитал нейните ребърца с кисело зеле и страшно са му харесали, но тя побърза да смени темата. Очевидно беше поканена като придружителка на Браян; кинаджиите обаче явно не се интересуваха от тях двамата. Тя сложи ръка на коляното му, сякаш за да го утеши.
– Разколников със слушалки, от които гърми „Трент Резнор“, докато пребива старицата, е страхотен образ – заяви ентусиазирано най-малко известният от присъстващите, асистент-режисьорът, който на вид приличаше на студент.
– Всъщност слуша „Номатикс“ – поправи го Шварц с унищожителна липса на снизходителност.