– Не са ли „Найн Инч Нейлс“?
Шварц притвори клепачи и едва-едва поклати глава.
– „Номатикс“, албумът „Хелд Ин Тръст“ от 1980 година. После „Найн Инч Нейлс“ направиха кавър на тяхното парче.
– Всички крадат от „Номатикс“ – обади се Браян.
– Те страдаха на кръста на забравата, за да могат други да се радват на вечна слава – заяви Шварц.
– Кой е най-добрият им албум?
– Дай ми адреса си и ще ти изпратя диск – обеща Браян.
– Всичките им са гениални – рече Шварц, – до „Торазин Сънрайз“. Том Пакет напусна, но групата издаде още два албума, докато осъзнае, че е мъртва. Жалко, че никой не им го каза по-рано.
– На страна, в която в училищата се преподава, че човекът е сътворен от Бога – говореше известният английски актьор на Мира Сорвино, – може да ѝ простим убеждението, че бейзболът не произлиза от крикета.
Денис се сети, че Станли Тучи е режисьор на любимия ѝ ресторантски филм и дори е играл в него. Тя щастливо забъбри с него и студенината ѝ към красивата Сорвино понамаля; наслаждаваше се не толкова на самата компания, а на липсата на раздразнение в себе си от нея.
Браян я върна от „Таконели“ с волвото си. Денис се чувстваше богопомазана, привлекателна, жизнена и бодра. Той обаче беше ядосан.
– Робин трябваше да дойде с мен. Поставих ѝ нещо като ултиматум. Но така или иначе, тя се съгласи да вечеря с нас. Да прояви поне ей толкова интерес към моя живот, макар да знам, че нарочно се облича като студентка, за да се чувствам неудобно и да демонстрира убежденията си. В замяна аз трябваше да прекарам следващата събота в градината ѝ. Така се бяхме споразумели. А тази сутрин изведнъж тя реши, че вместо това ще ходи на някакъв протест против смъртното наказание. И аз не съм привърженик на смъртното наказание. Но Кели Уитърс не е моята представа за човек, към когото трябва да се прояви милост. А и обещанието си е обещание. Какво значение има една свещичка повече или по-малко на онова бдение? Все ще може да пропусне един протест заради мен, нали? Предложих вместо това да изпратим чек на Американския съюз за граждански свободи, казах ѝ, че ще оставя тя да попълни сумата. И избухна скандал.
– Идеята с чека не е много добра – измърмори Денис.
– Да, разбрах го. Но разменихме думи, които трудно ще си върнем назад. А и, честно казано, май не държа особено на това.
– Знае ли човек.
В единайсет в понеделнишката вечер „Уошингтън Авеню“ между реката и „Броуд“ беше празно. Браян като че ли се беше сблъскал с първото си истинско разочарование в живота и не можеше да млъкне.
– Веднъж ми каза, че ако не съм женен и ти не си моя служителка... Помниш ли?
– Помня.
– Все още ли е в сила?
– Ела да пием по нещо – предложи Денис.
Ето така се стигна дотам, че Браян спеше в леглото ѝ в девет и половина на другата сутрин, когато на вратата се позвъни.
Денис все още беше замаяна от алкохола, който беше улеснил приплъзването в извратеността и моралния хаос, към които като че ли се беше устремил животът ѝ. Под махмурлука ѝ обаче бълбукаха приятни мехурчета от дòсега със света на знаменитостите от предишната вечер. Те бяха по-силни от това, което изпитваше към Браян.
На вратата се позвъни отново. Тя стана, сложи си червеникав копринен халат и погледна през прозореца. На входа стоеше Робин Пасафаро. Волвото на Браян беше паркирано от другата страна на улицата.
Денис се поколеба дали да отвори, но Робин нямаше да дойде да я търси тук, ако преди това не беше проверила в „Генератора“.
– Робин е – каза тя. – Стой тук и пази тишина.
На сутрешното слънце Браян все още беше с вкиснатото си изражение от снощи.
– Не ми пука дали ще разбере, че съм тук.
– Но на мен ми пука.
– Колата ми е отсреща.
– Знам.
Тя също се чувстваше необяснимо вкисната от Робин. През цялото лято, през което беше мамила Браян, не беше изпитвала подобно презрение към съпругата му, каквото усещаше сега, докато слизаше по стълбите. Дразнещата Робин, упоритата Робин, пискливата Робин, хихикащата Робин, глупавата Робин, простоватата Робин...
Но въпреки това в мига, в който отвори вратата, тялото ѝ еднозначно посочи какво желаеше. Искаше Браян на улицата и Робин в леглото.
Зъбите на Робин тракаха, макар да не беше студено.
– Може ли да вляза?
– Тъкмо тръгвам за работа – отвърна Денис.
– Само за пет минути.
Възможно ли беше да не е видяла резедавата кола на улицата? Денис я пусна в антрето и затвори вратата.
– Бракът ми приключи – обяви Робин. – Снощи той дори не се прибра.
– Съжалявам.
– Моля се за брака си, но в главата ми се появяваш само ти. Коленича ли в църквата, започвам да си мисля за тялото ти.