Чип продължаваше да плаща наема на апартамента в Ню Йорк и минималните вноски по кредитната си карта, но въпреки това се чувстваше приятно заможен във Вилнюс. Поръчваше си най-скъпите ястия, черпеше околните, които нямаха неговия късмет, и изобщо не поглеждаше етикетите с цените в магазина за органични храни край университета, откъдето купуваше плодове и зеленчуци.
Както му беше обещал Гитанас, в баровете и пицариите беше пълно с непълнолетни момичета с тежък грим, но след напускането на Ню Йорк и бягството си от „Академично червено“ Чип като че ли беше израснал влюбването в малолетни. Два пъти седмично с Гитанас отиваха в клуб „Метропол“ и служителките там, след масажа и преди сауната, оправно задоволяваха нуждите им на сравнително чистите дунапренени матраци. По-голямата част от тях бяха трийсетинагодишни и през деня се посвещаваха на гледане на деца или на родители, или на Международната програма по журналистика в университета, или на създаването на произведения на изкуството с политическа окраска, които никой не купуваше. Чип беше изненадан от готовността им да си говорят с него човешки, докато се обличат и оправят прическите си. Беше смаян от радостта им от дневния живот, колко потискащ бил в сравнение с него нощният, колко напълно лишен от смисъл; и тъй като самият той беше започнал да изпитва наслада от работата си през деня, с всяка терапевтична трансак(т)-ция на кушетката за масажи успяваше все по-добре да постави тялото си на мястото му, да постави секса на мястото му, да разбере какво точно е любовта. С всяка предплатена еякулация се отърсваше от поредната унция унаследен срам, устоявал на неспирни теоретични атаки в продължение на петнайсет години. Оставаше му единствено благодарност, която той изразяваше под формата на двеста процента бакшиш. В два-три сутринта, когато градът лежеше затиснат от мрак, който като че ли се беше спуснал отпреди седмици, двамата с Гитанас се връщаха във вилата през сернистия пушек и снега, или мъглата, или дъжда.
Истинската любов на Чип във Вилнюс беше Гитанас. Най-вече харесваше колко много Гитанас го харесва. Където и да отидеха, хората ги питаха дали са братя, но в интерес на истината, Чип се чувстваше не толкова негов роднина, колкото негова приятелка. Сякаш беше в кожата на Джулия: вечно обсипван с внимание, щедро глезен и почти напълно зависим от Гитанас за услуги, напътствия и задоволяване на основни потребности. Трябваше да изработи храната си, също като Джулия. Беше ценен служител, уязвим и очарователен американец, обект на присмех, глезене и дори почуда; каква наслада имаше в това, за първи път да си преследваният – да имаш качества и способности, които някой друг толкова да желае.
Като цяло за него Вилнюс беше прекрасен свят на задушено телешко, зеле и картофени блини, бира, водка и цигари, приятелство, незаконни начинания, жени. Харесваше климата и географската ширина, които в общи линии се справяха и без слънце. Можеше да спи до късно и пак ставаше с изгрева, малко след закуска идваше време за вечерното ободрително кафе с цигара. Животът му беше отчасти студентски (винаги беше обичал студентския живот) и отчасти подчинен на скоростния ритъм на първите интернет компании. От четири хиляди мили разстояние всичко, което беше оставил в САЩ, изглеждаше незначително и лесно поправимо – родителите, дълговете, провалите, загубата на Джулия. Чувстваше се толкова по-добре във всяко едно отношение – работата, секса, приятелството, – че за момент забрави вкуса на нещастието. Реши да остане във Вилнюс, докато не събере достатъчно пари да върне дълговете си на Денис и не изплати задълженията по кредитните карти. Смяташе, че за това ще са достатъчни не повече от шест месеца.