С типичния му късмет обаче, още преди да се е насладил на два цели месеца във Вилнюс, едновременно баща му и Литва се сгромолясаха.
В писмата си Денис му опяваше за здравословното състояние на Алфред и настояваше да се върне в Сейнт Джуд за Коледа, но в едно пътуване до дома през декември нямаше нищо привлекателно за Чип. Той подозираше, че ако изостави вилата, дори и само за седмица, някаква глупава дреболия може да му попречи да се върне. Ще се развали заклинанието, магията ще изчезне. Но накрая Денис, най-уравновесеният човек, когото познаваше, му изпрати писмо, в което звучеше отчаяна. Чип го прегледа набързо и веднага си даде сметка, че изобщо не е трябвало да го отваря, тъй като вътре беше упомената сумата, която ѝ дължеше. Нещастието, чийто вкус смяташе за забравен, проблемите, които изглеждаха дребни от разстояние, отново изпълниха съзнанието му.
Изтри писмото и веднага съжали за стореното. Като че ли си припомняше като от сън фразата: „ми биха шута, защото спах с жената на шефа ми“. Но тя звучеше толкова странно от устата на Денис, а и погледът му беше прелетял над нея мимолетно, че не можеше да се довери напълно на паметта си. Ако сестра му възнамеряваше да се признае за лесбийка (което, като се замислеше, можеше да обясни някои нейни странности, които винаги го бяха озадачавали), то със сигурност щеше да ѝ е от полза подкрепата на по-големия ѝ брат и отявлен фукоист, но Чип още не беше готов да се прибере у дома и затова прие, че паметта му го е подлъгала и думите са се отнасяли до нещо друго.
Изпуши три цигари, погребвайки притесненията си под разумни доводи, контраобвинения и твърда решителност да не напуска Литва, докато не плати на сестра си дълга от 20 500 долара. Ако Алфред останеше да живее у Денис до юни, Чип можеше да се задържи в Литва още шест месеца и пак да спази обещанието си за среща на цялата фамилия във Филаделфия.
Литва, за съжаление, вървеше към анархия.
През октомври и ноември, въпреки световната финансова криза, Вилнюс изглеждаше нормално на повърхността. Селяните продължаваха да носят на пазара пилета и добитък, за които им плащаха в литаси, които те харчеха за руско гориво, местна бира и водка, избелени джинси, блузи със „Спайс Гърлс“ и пиратски видеозаписи на „Досиетата Х“, внасяни от страни с още по-западнали икономики. Шофьорите на цистерните, работниците, които дестилираха водката, и забрадените баби, които продаваха блузите със „Спайс Гърлс“ от ръчни колички на тротоара, купуваха говеждото и пилетата от селяните. Земята произвеждаше, литасите бяха в обращение и във Вилнюс кръчмите и клубовете бяха отворени до късно през нощта.
Но икономиката не беше само местна. Дори и да дадеш литаси на руския доставчик на гориво, той беше в правото си да попита за какви точно литовски стоки или услуги може да ги похарчи. И да отговори на риторичния си въпрос, като просто повиши цените в литаси. Това повишаване на цените се предаде на селяните и шофьорите на цистерни, които се принудиха да повишат своите цени, макар че в същото време литовските производители намаляваха своите, за да привлекат клиенти от чужбина.
Нямаше никакви проблеми да купиш литаси по официалния курс от четири за долар, но само се опитай да купиш долар за четири литаса!
Съгласно известния парадокс на депресията, в резултат на липсата на купувачи се появи дефицит. Колкото по-трудно ставаше да се намери алуминиево фолио, телешка кайма или моторно масло, толкова повече нарастваше изкушението да отвлечеш камион с тези стоки или насила да завземеш дистрибуцията им. В същото време държавните служители (най-вече полицаите) продължаваха да получават заплатите си в обезценени литаси. Сенчестата икономика бързо се научи безпогрешно да преценява колко струва кварталният полицай, все едно беше обикновено кашонче с крушки за осветление.
Чип беше смаян от приликата между черната борса в Литва и свободния пазар в Америка. И в двете страни богатствата бяха съсредоточени в ръцете на малцина, нямаше никакви значими разграничения между частния и публичния сектор; едрите магнати живееха в безкрайна тревога, която ги караше да разширяват империите си безскрупулно; обикновените граждани живееха в непрестанен страх да не загубят работата си и също тъй непрестанно гадаеха кой мощен частен интерес владее дадена доскоро публична институция в този момент; икономиката се крепеше най-вече на неутолимата жажда на елита за лукс. (Във Вилнюс, през ноември на тази мрачна есен, петима олигарси осигуряваха прехраната на хиляди дърводелци, зидари, занаятчии, готвачи, проститутки, бармани, механици и телохранители.) Основната разлика между Америка и Литва, доколкото виждаше Чип, беше, че в Америка богатото малцинство подчиняваше небогатото мнозинство чрез притъпяващи разума и убиващи духа развлечения, играчки и лекарства, докато в Литва силното малцинство подчиняваше безсилното мнозинство чрез заплахи и насилие.