– Ох! – обади се Чип.
– Ох и още как! – кимна мрачно Гитанас. – Това уби баща ми, когато бях на единайсет. И бащите на най-добрите ми приятели. И стотици други хора след това. Но на нас ни се виждаше съвсем логично. Даваше ни възможност да зърнем врага си, да вземем на мушка големия зъл паяк СССР, имахме кого да мразим, поне до деветдесетте.
Програмата на VIPPPAKJRIINPB17, за чието основаване работел Гитанас след независимостта, се крепяла на един-единствен здрав и непоклатим темел: руснаците трябва да си платят за опустошението на Литва. В началото, през деветдесетте, все още било възможно страната да се управлява само въз основа на омразата. Но не след дълго се появили и други партии, които, макар да отдавали дължимото на реваншизма, се стремели да минат отвъд него. В края на деветдесетте, когато VIPPPAKJRIINPB17 изгубила и последното си кресло в Сейма, от партията останала само недооправената вила.
Гитанас напразно се мъчел да схване политическия смисъл на случващото се. Когато офицерите от Червената армия го задържали незаконно, подлагали го на разпити и ако откажел да отговаря на въпросите, бавно покривали лявата половина на тялото му с дълбоки изгаряния, светът му се струвал напълно разбираем. След независимостта обаче политиката изгубила основанията си. Дори и уж най-простият и важен въпрос за съветските репарации към Литва се оказвал нееднозначен, тъй като по време на Втората световна война литовците били помагали за преследването на евреите, а сегашните обитатели на Кремъл били бивши антисъветски настроени националисти, които също като литовците настоявали за репарации.
– Какво да сторя – продължи Гитанас, – когато нашественикът е система и култура, а не армия? В най-добрия случай мога само да се надявам страната ми един ден да прилича на някоя второразредна държава от западния свят. Да е като всички останали.
– Например Дания, с привлекателни бистра и бутици по морския бряг – каза Чип.
– Чувствахме се истински литовци, когато сочехме Съюза с пръст: „Не, ние не сме като тях“. Но ако заявя: „Не, ние не сме за свободен пазар“ или „Не, ние не искаме глобализация“, няма как да се почувствам литовец. По-скоро ще се изложа като пълен глупак, изскочил от каменната ера. Така че как мога да бъда патриот сега? За какво да се боря? Какво е положителното послание за моята страна?
Гитанас продължил да обитава полуразрушената вила. Предложил на майка си да се премести при него, но тя предпочела да остане в апартамента си край Игналина. По модата на литовските политици от онова време, особено реваншистите като него самия, и той се сдобил с дял от бившата социалистическа собственост – двайсет процента от акциите на завода за преработка на захарно цвекло „Сукроза“, вторият по големина работодател в Литва, – и благодарение на дивидентите си живеел доста добре като националист от запаса.
Известно време, също като Чип, виждал спасение в лицето на Джулия Вре: в красотата ѝ, в американския ѝ стремеж към забавления и пътя на най-малкото съпротивление. Но след това Джулия го зарязала на самолета за Берлин. Това било поредното предателство в живота му, който му се струвал като смазваща поредица от предателства. Бил прецакан от Съюза, прецакан от литовските избиратели, прецакан от Джулия. Накрая го прецакали МВФ и Световната банка и той излял натрупвалото се в продължение на четирийсет години огорчение в шегата си с „Литва ЕООД“.