Чип пъхна двайсет стотачки в джоба на ризата си, двайсет стотачки в левия си ботуш и върна останалите в плика, който скри отпред под ризата си. Искаше му се Гитанас да не му беше давал парите. Без тях щеше да има чудесно оправдание да остане във Вилнюс. А сега простичката истина, от която се беше крил през изминалите дванайсет седмици, се възправяше гола-голеничка в лайняната опикана кабинка. Простичката истина, че го беше страх да се прибере у дома.
Едва ли има човек, на когото да му е приятно да се изправи лице в лице със страхливостта си. Яд го беше на парите, яд го беше и на Гитанас, задето му ги беше дал, яд го беше и на Литва, задето се разпада, но пак си оставаше фактът, че го е страх да се прибере у дома, и за това не беше виновен никой друг, освен той самият.
Върна се на мястото си на опашката пред гишето на „Финеър“, която не беше помръднала. От високоговорителите съобщиха за отмяната на полет 1048 от Хелзинки. Надигна се колективен вопъл, тела се люшнаха напред, пред гишето опашката набъбна в триъгълник.
Черил и Тифани сритаха куфарите си напред. Чип подритна чантата си след тях. Чувстваше се завърнал се в света и това не му харесваше. Студена болнична светлина, светлина на сериозност и неизбежност струеше върху момичетата, багажа и униформените служители на „Финеър“. Нямаше къде да се скрие. Всички наоколо четяха книги. Той не беше отварял книга поне от година. Мисълта за това го плашеше почти колкото мисълта за Коледа в Сейнт Джуд. Искаше да излезе и да хване такси, но подозираше, че Гитанас вече е напуснал града.
Стоя под ярките жестоки лампи, докато часовникът не показа два, после два и половина – ранна утрин в Сейнт Джуд. Белгийците отново обещаха да наглеждат багажа му, а той се нареди на опашката пред телефонната кабина.
Гласът на Инид прозвуча тихо и завалено:
– Алоу?
– Здравей, мамо, аз съм.
Силата и регистърът веднага скочиха.
– Чип? О, Чип! Ал, Чип е! Чип е! Къде си, Чип?
– На летището във Вилнюс. Прибирам се.
– О, прекрасно! Прекрасно! Прекрасно! Кога ще пристигнеш?
– Все още нямам билет. Тук цари хаос. Но утре следобед по някое време. В сряда най-късно.
– Прекрасно!
Не очакваше радостта в гласа на майка си. Ако изобщо някога си беше давал сметка, че може да донесе радост някому, то отдавна го беше забравил. Постара се да не издава вълнението си и да не прекалява с думите. Обеща да се обади веднага щом стигне до някое по-нормално летище.
– Прекрасна новина – заяви Инид. – Толкова се радвам!
– Добре, доскоро.
От север вече се спускаше величествена балтийска зимна нощ. Ветерани от началото на опашката докладваха, че билетите за всички полети за деня са продадени и че поне един от тези полети вероятно ще бъде отменен, но Чип се надяваше, че ако извади няколко стотачки, лесно ще си осигури „привилегиите“, които беше осмивал в Lithuania.com. Ако не успееше, щеше да откупи нечий билет срещу пари в брой.
– О, боже, Тифани – възклицаваше Черил, – „Стълбата“ така стяга дупето!
– Стига да я изтърпиш – отвърна Тифани.
– Всички я търпят. Няма друг начин. Макар че краката много се уморяват.
– Ама си и ти! Нали затова се казва „Стълбата“! Нормално е краката да се уморяват!
Черил погледна през стъклото и с унищожително гимназистко високомерие попита:
– Извинете, но защо има танк на пистата?
В следващия миг светлините угаснаха и телефоните изключиха.
Една последна Коледа
В мазето, в десния край на масата за пинг-понг, Алфред отваряше кутия от уиски „Мейкърс Марк“, пълна с лампички за елха. Пред нея се въргаляха лекарства и приспособления за клизма. Както и курабийка, току-що изпечена от Инид, която приличаше на териер, а трябваше да е еленче. Големите разноцветни лампички, които преди окачваше на тисовете отвън, бяха в кашонче от сироп „Лог Кебин“. До него лежаха пушка в затворен с цип брезентов калъф и кутия с патрони двайсети калибър. Мисълта му беше ясна, което напоследък се случваше все по-рядко, и имаше волята да я използва, докато моментът не е отминал.
През английските прозорци се промъкваше бледата светлина на късния следобед. Парното се включваше често, къщата излъчваше топлина. Червеният пуловер висеше по тялото му на асиметрични гънки и издутини, сякаш беше надянат на дънер или на облегалка на стол. Сивите му вълнени панталони бяха покрити с петна, но той се примиряваше с тях, тъй като единствената друга възможност беше да изгуби ума си, а още не беше напълно готов да го стори.