Подозираше, че някъде в дъното на тази нова технология се крие глупост или мързел. Някой млад инженер беше прескочил нещо и не беше предугадил последствията, от които Алфред страдаше сега. Но тъй като не познаваше технологията, нямаше как да разбере къде е проблемът, нито пък да го отстрани.
И така се превръщаше в жертва на проклетите лампички, и не му оставаше друго, освен да излезе да хвърля пари на вятъра.
Като момче имаш желание да поправяш сам нещата и уважаваш самобитността на отделните предмети, но постепенно някои от вътрешните ти механизми (включително умствените механизми като това желание и това уважение) остаряват и макар други части да продължават да функционират добре, накрая се натрупват солидни аргументи за изхвърлянето на цялата човешка машина.
С други думи, той беше уморен.
Пъхна курабийката в устата си. Задъвка внимателно и преглътна. Старостта беше нещо отвратително.
За щастие, в кутията от „Мейкърс Марк“ имаше още хиляди лампички. Алфред методично ги прегледа, като включи в контакта всеки щепсел. Намери три по-къси наниза в добро състояние, но останалите бяха или необяснимо мъртви, или толкова стари, че едва-едва мъждукаха, а трите по-къси низа нямаше да стигнат за цялата елха.
Най-отдолу в кутията откри грижливо надписани пакетчета с резервни крушки. Както и нанизи, на които беше изрязвал прекъснатите кабели и ги беше свързал наново. Стари, последователно свързани лампички, чиито счупени гнезда беше възстановил с капчица припой. Изненада се и му се видя странно, че е имал време за толкова много поправки сред хилядите други отговорности.
О, митовете и детинският оптимизъм на поправянето! Надеждата, че вещта никога няма да се развали. Глупавата вяра, че винаги ще има бъдеще, в което той, Алфред, не само ще е жив, но и ще има сили да поправя. Безмълвното убеждение, че тези боклуци и изобщо цялата му страст към пазенето някога ще имат смисъл: че някой ден ще се събуди като съвсем нов човек с безкрайна енергия и време да се погрижи за всичко скътано, да поддържа всичко да работи, да крепи нещата да не се разпадат.
– Трябва да изхвърля тия боклуци – рече той на глас.
Ръцете му трепереха. Винаги трепереха.
Занесе пушката в работилницата и я подпря на тезгяха.
Проблемът беше нерешим. Беше паднал в ледената солена вода и почти беше напълнил дробовете си с нея, краката му тежаха и не го слушаха, артритните му раменни стави не му позволяваха да загребва – всичко, което трябваше да направи, беше да не прави нищо. Да се откаже и да потъне. Но той зарита, зарита инстинктивно. Не харесваше дълбините и затова размърда нозе, а след миг отгоре заваляха оранжеви спасителни пояси. Пъхна здравата си ръка в дупката на един от тях и в същия миг една сериозна комбинация от вълна и подводно течение – килватерът на „Гунар Мюрдал“ – го всмука в силен водовъртеж. Трябваше само да се откаже, нищо повече. И при все това ясно си даваше сметка, потъвайки във водите на Северния Атлантик, че там оттатък няма да има нищо, че този жалък оранжев спасителен пояс, който беше сграбчил, това в същината си необяснимо и непреклонно, облечено в брезент парче стиропор, би било БОГ в безпредметния свят на смъртта, към който се беше насочил, би било ВЪРХОВНОТО АЗ СЪМ ТОВА, КАКВОТО СЪМ46 в онази вселена на несъществуване. За няколко минути оранжевият спасителен пояс беше единственото нещо, което той имаше. Беше последното му нещо и затова, инстинктивно, Алфред го обичаше и го придърпваше към себе си.
46 Името, с което Бог се открива на Мойсей (Йехова), в синодалния превод на Библията „Вечно съществуващият“. – Б. пр.
След това го извадиха от водата, подсушиха го и го завиха. Държаха се с него като с дете и той промени мнението си: не беше постъпил мъдро, като оцеля. Нямаше му нищо, освен че не виждаше с едното око, не можеше да си вдигне едната ръка и още няколко дреболии, но те му говореха като на идиот, като на бебе, като на изкуфял дъртак. В неискрената им загриженост, в недобре прикритото презрение Алфред виждаше бъдещето, което беше избрал във водата. Бъдеще в дом за стари хора. Разплака се. Трябваше да се остави да потъне.
Затвори и заключи вратата на лабораторията, защото все пак всичко опираше до личното пространство, нали? Без лично пространство нямаше смисъл човек да е личност. А в старческия дом нямаше да има лично пространство. Щяха да се държат с него като хората от хеликоптера, нямаше да го оставят на мира.