Гласът на Алфред вибрираше в черепа му и оттам по пръстите ѝ.
– Гари и Джоуна добре ли са пътували?
– Само Гари е – отвърна Инид. – Джоуна бил с висока, много висока температура и кошмарно повръщане. Горкото дете, нямало е как да пътува.
Алфред потрепери състрадателно.
– Наведи се да те изплакна.
Позата му изобщо не се промени, единственият признак, че се напряга да се наведе, беше подскачането на краката му.
– Трябва да правиш повече упражнения – въздъхна Инид. – Погледна ли изобщо онова листче, дето ти даде доктор Хеджпет?
Той поклати глава.
– Няма смисъл.
– Може Денис да ти покаже как да ги правиш. Сигурно ще ти е приятно с нея.
Протегна ръка назад към чашата за вода на мивката. Напълни я няколко пъти от кранчето над ваната и обля с гореща вода главата на мъжа си. Със затворени очи той приличаше на дете.
– Сега трябва сам да излезеш от ваната – заяви тя. – Не мога да ти помогна.
– Имам си начин, не се безпокой – измърмори Алфред.
Долу във всекидневната Гари беше коленичил да нагласи килнатата елха.
– Кой беше? – попита Инид.
– Беа Мейснър – отвърна той, без да я поглежда. – Имаш подарък, на камината е.
– Беа Мейснър? – Закъсняла искрица срам пламна в Инид. – Мислех, че ще са в Австрия за празниците.
– Не, дошли са си за един ден, заминават за Ла Хоя.
– Там живеят Кейти и Стю. Остави ли нещо?
– На камината е.
Подаръкът от Беа беше празнично опакована бутилка, навярно донесена от Австрия.
– Само това ли?
Гари отърси игличките от дланите си и я погледна изпитателно.
– Нещо друго ли очакваше?
– Не, не. Бях я помолила да ми намери една дреболия във Виена, но сигурно е забравила.
Той присви очи.
– Каква дреболия?
– Нищо, нищо, не е важно. – Инид завъртя бутилката, за да провери дали към нея няма прикрепено някакво пакетче. Беше преодоляла увлечението си по „Аслан“, беше дала нужното от себе си, за да го забрави, и беше сигурна, че не иска да види лъва отново. Но той все още имаше власт над нея. Завладя я отдавна забравено усещане – приятното очакване на завръщането на любимия. Стана ѝ мъчно за онези дни, в които ѝ беше ставало мъчно за Алфред.
– Защо не я покани да влезе? – скара се тя.
– Чък я чакаше в ягуара – отвърна Гари. – Сигурно са тръгнали да обикалят.
– Е... – Инид разопакова бутилката, оказа се полусухо австрийско шампанско, за да се увери, че вътре няма нищо скрито.
– Предполагам, че това вино е доста сладко – рече неодобрително синът ѝ.
Тя го помоли да запали огъня. Седеше и се радваше на оправния си, вече започнал да побелява син, който уверено излезе за дърва, върна се с наръч цепеници върху лявата ръка, сръчно ги подреди в камината и запали клечката с кибрит от първи път. Цялата работа му отне пет минути. Гари не правеше нищо повече, освен да функционира така, както трябва да функционира един мъж, но въпреки това в сравнение с мъжа, с който живееше Инид, способностите му изглеждаха богоподобни. И най-малкият му жест беше наслада за очите. Но заедно с облекчението от присъствието му в къщата вървеше и мисълта колко скоро ще си замине.
Алфред, облечен със сако, се спря във всекидневната и постоя при Гари една минута, след което се скри в бърлогата си за дозата си местни новини по усиления докрай телевизор. Годините и изгърбването бяха отнели пет-шест сантиметра от ръста му, а до неотдавна беше колкото сина си.
Докато Гари окачваше лампичките по елхата с овладени, спокойни движения, Инид седна пред камината и отвори кашончетата от уиски, в които държеше играчките. Където и да отидеше, изхарчваше по-голямата част от джобните си пари за коледни играчки. Докато синът ѝ ги окачваше, тя се пренасяше за миг в Швеция, населявана от сламени еленчета и малки червени кончета, в Норвегия, чиито граждани носеха истински лапландски ботуши от еленска кожа, във Венеция, където всички животни бяха от стъкло, в подредената като кукленска къщичка Германия, с изрисувани дървени дядоколедовци и ангелчета, в Австрия на дървени войници и миниатюрни алпийски черкви. В Белгия гълъбите на мира бяха от шоколад и опаковани в красив станиол, във Франция фигурките на жандарми и артисти бяха безупречно облечени, в Швейцария бронзови камбанки звънтяха над религиозни сцени на Рождество. Андалусия беше полудяла по кичозни птички; Мексико дрънчеше с пъстро боядисани тенекиени играчки. По високите плата на Китай безшумно галопираше хергеле копринени кончета. В Япония цареше тишината на будистко просветление на лакираните абстрактни фигурки.
Гари послушно окачваше играчките там, където му кажеше. Сега ѝ се струваше променен – по-спокоен, по-зрял, по-внимателен, – докато не го помоли да свърши една дреболия.