– Не можеш да си позволиш четири долара и деветдесет и шест цента?
– Майко, ще изпълня обещанието си. Но това не е моята баня. Не е моята дръжка.
– Ще ти дам парите после.
– Да не забравиш.
– Гари, ще ти дам парите после.
Денис, препасана с престилка, следеше разговора им от прага на кухнята със засмени очи.
Гари слезе отново в мазето, където Алфред похъркваше в голямото си синьо кресло. Гари продължи към работилницата и там изведнъж го сепна ново откритие. На тезгяха беше подпряна пушка в брезентов калъф. Не помнеше да я е видял тук предишния път. Дали беше възможно да я е пропуснал? По принцип пушката седеше в килера под верандата и озоваването ѝ тук изобщо не му харесваше.
„Да го оставя ли да се застреля?“
Въпросът изплува толкова ясно в ума му, че едва не го изрече на глас. Замисли се. Да, беше се намесил в името на безопасността на майка си и конфискува хапчетата ѝ, но при Инид имаше живец, надежди и радост, които си заслужаваха да бъдат спасени. Старецът обаче беше капут.
В същото време Гари не желаеше да чуе изстрел, да слезе и да нагази в локва кръв. Не искаше и майка му да преживее подобен кошмар.
И все пак, колкото и ужасна да беше подобна гледка, след това животът на Инид щеше да отбележи огромен скок в качествено отношение.
Отвори кутията с патрони на тезгяха, нито един не липсваше. Защо пък точно той трябваше да забележи, че Алфред е преместил пушката? Не можеше ли този товар да се падне на някой друг? В главата му изведнъж се появи решение, и то с такава категоричност, че този път той наистина го изрече на глас в прашната, лъхаща на пикоч, поглъщаща ехото лаборатория:
– Щом го искаш, заповядай. Няма да те спирам.
Преди да пробие дупките, трябваше да изпразни шкафчето в банята. Само по себе си това беше тежка задача. В една кутия за обувки Инид пазеше всяко топче памук, извадено от шишенце с аспирин или друго лекарство. Петстотин или хиляда памучета. Вкаменени, изстискани наполовина тубички с кремове. Пластмасови канички и принадлежности (на цвят още по-гадни, доколкото беше възможно, от бежовото) от влизането ѝ в болница за операция на стъпалото, на коляното и за флебит. Шишенца с „Мъркюрикром“ и „Анбезол“, засъхнали някъде през шейсетте. В една книжна кесия, която Гари побърза да хвърли на най-горната лавица, имаше отколешни дамски превръзки и тампони.
Светлината навън вече гаснеше, когато той най-сетне се справи с шкафчето и се приготви да пробие шестте дупки. И тогава се оказа, че старите бургии са по-тъпи и от главичка на гвоздей. Натискаше с цялата си тежест, върхът на бургията почерня и закалката започна да се лющи, старата бормашина запуши. Пот се стичаше по лицето и гърдите му.
Алфред избра точно този момент, за да надникне в банята.
– Какво става тук?
– Бургиите ти са затъпени – изпъшка Гари. – Трябваше да купя нови, като бях в магазина.
– Дай на мен.
Гари не беше възнамерявал да привлече стареца и двете треперещи пръстати животинчета, които бяха неговият авангард. Отдръпна се от немощните, алчно протегнати ръце, но очите на Алфред вече бяха впити в бормашината, лицето му сияеше от възможността да реши някакъв проблем. Гари предаде инструмента. Чудеше се дали изобщо баща му може да види какво държи в тресящите си ръце. Пръстите на стареца пропълзяха по очуканата повърхност, гърчеха се като слепи червеи.
– Включил си я да удря назад – рече той.
С извития жълт нокът на палеца Алфред завъртя превключвателя да сочи „Напред“ и подаде бормашината на Гари, за първи път от появата му погледите им се срещнаха. Студените тръпки, които пробягаха по кожата на сина, не се дължаха само на потта. „Явно в главата на стареца все още премигва някоя и друга лампичка“, помисли си той. Алфред наистина изглеждаше щастлив: щастлив, че е поправил нещо, и още по-щастлив, подозираше Гари, задето е доказал, че е по-умен – в този конкретен случай – от сина си.
– Ясно защо не съм инженер – измърмори Гари.
– Какво искаш да направиш?
– Ще сложа този лост, за да се държиш за него. Ще използваш ли душа, ако има стол и дръжка?
– Нямам представа какво са намислили за мен – заяви Алфред и излезе.
„Това беше коледният ти подарък – рече му наум Гари. – Обръщането на превключвателя беше твоят подарък за мен.“
След час банята беше в предишния си вид, а той отново беше в предишното си отвратително настроение. Инид постфактум беше променила мнението си къде трябва да е дръжката, а когато Гари покани Алфред да пробва новия стол, баща му заяви, че предпочита да се къпе във вана.