– Не излизам с никого.
С никого освен, на другата вечер, в сафическа ориенталска бърлога на двеста крачки от апартамента на Джулия, с една седемнайсетгодишна девойка, току-що слязла от автобуса от Платсбърг, Ню Йорк, с кошмарна прическа и два резултата от по 800 на изпитите САТ (носеше си дипломите като сертификат за психическо здраве или по-скоро за лудост), и на следващата нощ, със студентка от магистърския курс по изучаване на религиите в „Колумбия“, чийто баща (по нейните думи) държал най-голямата банка за сперма в Южна Калифорния.
След тези си успехи Денис отиде в едно студио в центъра и записа гостуването си в „Популярни ястия за съвременния човек“, като приготви равиоли с агнешко и други специалитети от „Маре Скуро“. Срещна се с някои от нюйоркчаните, които се бяха опитали да я откраднат от Браян – двама милиардери от Сентрал Парк Уест, които ѝ предлагаха модернизиран вариант на феодално крепостничество, един банкер от Мюнхен, който вярваше, че тя е месията на вайсвурста и може да възкреси старата слава на германската кухня в Манхатън, и младия ресторантьор Ник Раза, който я впечатли с детайлно изброяване и подробен анализ на всяко ястие, което беше опитал в „Маре Скуро“ и „Генератора“. Раза беше издънка на семейство доставчици на храни от Ню Джърси и вече притежаваше популярно заведение за морски специалитети среден клас в Манхатън. Сега искаше да скочи на кулинарната сцена на „Смит Стрийт“ в Бруклин с ресторант, в който главната знаменитост да е Денис. Тя го помоли за седмица за размисъл.
Един слънчев есенен неделен следобед взе метрото до Бруклин. Кварталът ѝ се стори като Филаделфия, само че облагородена от близостта с Манхатън. За половин час видя повече красиви, интригуващи на външен вид жени, отколкото за половин година в Южна Филаделфия. Зърна облицованите им с камъни къщи и модерните им ботуши.
Прибра се у дома с „Амтрак“; съжаляваше, че толкова дълго се е крила във Филаделфия. Малката станция на метрото под кметството беше празна и ехтеше като трюм на бракуван боен кораб; подът, стените, колоните и парапетите бяха боядисани в сиво. Жалкото малко влакче дойде с петнайсет минути закъснение и беше пълно, в стоическата си търпеливост и отчуждението си пътниците приличаха на пациенти в спешно отделение. Денис излезе на повърхността от станцията на „Федеръл Стрийт“, по тротоара на „Броуд Стрийт“ вятърът разнасяше листа на секвои и хартии от сандвичи, които се завихряха по препиканите фасади и зарешетените прозорци и се разпиляваха под броните на колите, паркирани до бордюра. Градската пустота на Филаделфия, хегемонията на вятъра и небето напомняха за някакво приказно царство. Нарния, да речем. Обичаше Филаделфия така, както обичаше Робин Пасафаро. Тук сърцето ѝ се изпълваше, сетивата ѝ се изостряха, но главата ѝ като че ли щеше да се пръсне във вакуума на самотата.
Отключи вратата на тухлената си отшелническа обител и събра писмата от пода. Сред двайсетината съобщения на телефонния секретар имаше и едно от Робин Пасафаро, която нарушаваше мълчанието си, за да попита дали Денис не иска да „поговорят“, и едно от Емил Берже, който любезно я уведомяваше, че е приел предложението на Браян Калахан да стане главен готвач на „Генератора“ и се връща във Филаделфия.
При тази новина Денис зарита плочките на южната стена на кухнята си, докато не се уплаши, че ще счупи пръстите на крака си.
– Трябва да се махна оттук!
Но махането не беше лесно. През изминалия месец Робин се беше поуспокоила и стигнала до извода, че ако спането с Браян е грях, то тя също е съгрешила. Браян си беше наел мансарда в Стария град, а Робин, както беше предположила Денис, беше твърдо решена да запази попечителство над Шиниъд и Ерин. За да заздрави позициите си, тя си стоеше в голямата къща на „Панама Стрийт“ и се грижеше за децата. Само че през учебно време и в неделя, когато Браян вземаше момичетата, беше свободна и след зрял размисъл реши, че е най-добре да прекара тези часове в леглото на Денис.
Денис все още не можеше да се отърси от омаята на Робин. Все още искаше да усети ръцете ѝ върху себе си, по себе си, до себе си, вътре в себе си – цялата тази шведска маса от предлози. Но в Робин имаше нещо, вероятно склонността ѝ да вини себе си за болката, която другите ѝ причиняваха, което предизвикваше предателство и насилие. Денис започна нарочно да пуши в леглото, защото цигареният дим дразнеше очите на Робин. Издокарваше се изключително внимателно, когато имаха среща на обяд, за да подчертае липсата на елегантност в нея, привличаше погледите на всички, жени и мъже. Демонстративно потрепваше от силния ѝ глас. Държеше се както юноша към родителите си, само дето юношеското неодобрение беше спонтанно и естествено, докато нейното презрение беше съзнателна, пресметната жестокост. Ядосано ѝ изшъткваше, когато Робин започнеше да пъшка. Повтаряше ѝ: „Говори по-тихо, моля те. Моля те!“. Опиянена от жестокостта си, се взираше настойчиво в шлифера ѝ, докато Робин не я попита какво има. Денис отвърна: „Просто се чудя дали понякога не ти се иска да не се обличаш чак толкова смотано“. Робин отговори, че така или иначе, никога няма да е готина, затова поне може да носи удобни дрехи. Денис присви устни.