Робин нямаше търпение да поднови срещите на любимата си с Шиниъд и Ерин, но Денис – по причини, които и на нея самата не ѝ бяха съвсем ясни, – отказваше да види момичетата. Не можеше да си представи да ги погледне в очите; при мисълта за семейство от четири жени ѝ прилошаваше.
– Децата те обожават – убеждаваше я Робин.
– Не мога.
– Защо?
– Защото не искам. Затова.
– Добре. Все тая.
– Докога ще повтаряш само „все тая“? Няма ли да го израснеш най-после? Или цял живот само това ще ти е в устата?
– Денис, те те обожават – изписука Робин. – Липсваш им. А и преди и на теб ти беше приятно с тях.
– Но сега не съм в настроение за деца. Не знам дали някога отново ще бъда, честно казано. Така че престани да ме притискаш, моля те.
Повечето хора биха се досетили накъде вървят работите; повечето хора биха си тръгнали, без дори да поглеждат назад. Само че Робин очевидно предпочиташе жестокото отношение. Тя заяви – и Денис ѝ повярва, – че никога не би напуснала Браян, ако Браян не я напусне първи. Робин обичаше да бъде целувана и галена, докато стигне на косъм от оргазма и тогава да бъде изоставена и накарана да се моли. А на Денис ѝ харесваше да ѝ го причинява. Тя ставаше от леглото, обличаше се и слизаше долу, като оставяше Робин да чака сексуална наслада, защото отказваше да мами и да се докосне сама. Денис сядаше в кухнята, четеше и пушеше, докато накрая унизената и разтреперана Робин не дойдеше да ѝ падне на колене. И тогава Денис се изпълваше с толкова чистопробно силно презрение, което беше по-хубаво и от секса.
Ето така я караха. Колкото повече Робин се съгласяваше да бъде тъпкана, толкова повече Денис се наслаждаваше да я тъпче. Не обръщаше внимание на съобщенията, които Ник Раза оставяше на телефонния ѝ секретар. Излежаваше се до два следобед. Запалването на цигара от време на време в компания прерасна в тютюнджийска страст. Отдаде се изцяло на натрупвалата се в продължение на петнайсет години леност, живееше от спестяванията си. Всеки ден се замисляше за нещата, които трябва да свърши, за да подготви къщата за пристигането на родителите си – да сложи дръжка в банята, пътеки по стълбите, да купи мебели за всекидневната, да намери по-хубава кухненска маса, да свали леглото си от третия етаж в стаята за гости, – и неизменно стигаше до извода, че няма сили да се заеме с тях. Животът ѝ се свеждаше до едно: очакване на стоварването на топора. След като родителите ѝ идваха за шест месеца, нямаше смисъл да започва нищо друго. Само сега можеше да си позволи да помързелува.
Трудно беше да разбере какво точно мисли баща ѝ за „Коректол“. Единствения път, когато го попита направо, макар и по телефона, той не отговори.
– Ал – обади се Инид. – Денис пита какво мислиш за „Коректол“.
– Можеха да намерят по-добро име – измърмори кисело Алфред.
– Пише се различно – заяви майка ѝ. – Денис пита дали се радваш за лечението.
Мълчание.
– Ал, кажи ѝ колко се радваш.
– Струва ми се, че заболяването ми се задълбочава с всяка изминала седмица. Не мисля, че някакво лекарство може да помогне.
– Ал, не е лекарство, а радикално нова терапия, която използва твоя патент!
– Научил съм се да се примирявам с оптимизма, стига да е в умерени количества. Така че ще се придържаме към първоначалния план.
– Денис – рече Инид, – аз мога да ти помагам. Може да оставиш изцяло готвенето и прането на мен. Ще е страшно забавно! Толкова е хубаво, че ни приемаш в дома си!
Денис не можеше да си представи още половин година в тази къща и в този град, с които вече вътрешно се беше сбогувала, половин година незабележимост като грижовна и отговорна дъщеря, на каквато едва ли можеше да се престори. Само че вече се беше обещала и затова изкарваше гнева си върху Робин.
Съботата преди Коледа тя седеше в кухнята си и издишаше цигарен дим към Робин, която я вбесяваше с опитите си да я разведри.