– За тях е голям подарък – каза Робин, – че ги каниш да отседнат при теб.
– Щеше да е подарък, ако при мен не беше такава каша – отвърна Денис. – Човек трябва да предлага само това, което може да изпълни.
– Ти можеш да го направиш. Аз ще ти помагам. Може сутрините да идвам при баща ти, така че майка ти да си почине, а ти да си свободна. Ще го гледам три-четири сутрини седмично.
Предложението на Робин направи тези сутрини още по-мрачни и задушаващи в представите на Денис.
– Не разбираш ли? – възкликна тя. – Мразя тази къща. Мразя този град. Мразя живота си тук. Мразя семейството. Мразя дома. Готова съм да замина. Не съм добър човек. Ако се преструвам, става още по-зле.
– Според мен ти си добър човек.
– Държа се с теб като с боклук! Не го ли забелязваш?
– Това е, защото си нещастна.
Робин заобиколи масата и понечи да я погали. Денис я сръга с лакът. Робин опита отново и този път тя я перна право в бузата с кокалчетата на отворената си длан.
Робин отстъпи, лицето ѝ пламна, все едно от вътрешен кръвоизлив.
– Удари ме!
– Знам.
– Удари ме силно. Защо?
– Защото не те искам тук. Не искам да съм част от живота ти. Не искам да бъда част от живота на никого. Писна ми да се гледам как се държа жестоко с теб.
В главата на Робин се завъртяха свързаните в един механизъм колелца на любовта и гордостта. Мина известно време, преди тя да проговори.
– Добре, тогава. Няма да те закачам повече.
Денис не се и опита да я спре, но когато чу затварянето на входната врата, осъзна, че е прогонила единствения човек, на когото можеше да разчита, за да понесе престоя на родителите си. Беше загубила компанията на Робин, утехата ѝ. Вече си искаше обратно всичко, което беше захвърлила преди миг.
Замина за Сейнт Джуд.
Първия ден, както във всички първи дни от гостуванията си, откликна с обич на обичта на родителите си, подчиняваше се безпрекословно на майка си. Отхвърли опитите на Инид да ѝ даде пари за покупките. Сдържа се да не коментира бутилката от литър и половина с гранясало жълто лепкаво нещо, което беше единственият зехтин в кухнята. Облече си лилавия пуловер от изкуствена материя и си сложи лелчинската позлатена огърлица, подарък от майка ѝ. Ахкаше по невръстните балерини от „Лешникотрошачката“, държеше облечената с ръкавица ръка на баща си, докато пресичаха паркинга на театъра, обичаше родителите си по-силно от всичко; и в мига, в който те си легнаха, тя се преоблече и избяга навън.
Спря на улицата, с цигара между устните и кибрит („Дийн и Триш, 13 юни 1987 г.“) в треперещите пръсти. Качи се до поляната зад училището, където навремето бяха седели и вдъхвали уханието на папур и върбинка с Дон Армур; потропваше с крака, потриваше ръце, гледаше как облаците затъмняват съзвездията и жадно вдишваше дълбоки, закаляващи личността глътки себичност.
По-късно през нощта предприе малка нелегална операция в името на майка си, влезе в стаята на Гари, докато той беше зает с Алфред, откопча вътрешния джоб на коженото му яке, смени таблетките „Мексикански А“ с шепа „Адвил“ и скри наркотика на Инид на сигурно място, а след това, като една добра дъщеря, си легна да спи.
През втория си ден в Сейнт Джуд, както при всеки втори ден от гостуванията си, се събуди ядосана. Гневът беше автономно неврохимическо явление, не можеше да го спре. На масата за закуска се дразнеше на всяка дума на майка си. Запържването на ребрата и попарването на киселото зеле по старата семейна рецепта, вместо по модерния начин, който беше измислила в „Генератора“, я ядоса още повече. (Толкова мазнина, такова похабяване на тъканта.) Мудната електрическа печка на Инид, на която не беше обърнала никакво внимание предишния ден, сега я влудяваше. Стотиците магнитчета по хладилника – лигави кученца, които едва се крепяха, и при всяко отваряне на вратата към пода политаше снимка на Джоуна или картичка от Виена, – я вбесяваха. Слезе в мазето да вземе стария гювеч и неразборията в шкафа в мокрото помещение я изкара от кожата ѝ. Довлече кофа за боклук от гаража и за нула време я напълни с натрупаните в шкафа вехтории. Можеше да се приеме, че така помага на майка си, и затова се захвана със задачата с размах. Изхвърли донесено от Корея сладко, петдесетина видимо ненужни пластмасови саксии, разпаднала се на парчета морска звезда, букет от изсушени лунарии с изпопадали цветчета. Разкъсан венец от боядисани със спрей шишарки. Сиво-зеленикав, точещ се като сопол, рачел от тиква. Праисторически консерви с палмова сърцевина, със скариди и с миниатюрни китайски царевички, бутилка румънско вино, почерняло и станало на парцали, с изгнила коркова тапа, купено по времето на Никсън шише с готов „Май Тай“, хванало коричка около гърлото, комплект гарафи от „Пол Мезон Шабли“ с паяци и крилца на мушици на дъното, ръждясала скоба за отдавна изгубен ветрен чан. Стъклена бутилка с изгубила цвета си „Вес Дайът Кола“, изрисуван буркан със сладко от мандарини, което сега представляваше фантазия от вкаменени плодчета и гъст кафеникав сироп, вмирисан термос, който издрънча, когато го разклати, тъй като вътрешното му стъклено тяло беше счупено, мухлясало кашонче с вмирисани кутийки кисело мляко, лепкави газени лампи, пълни с мумифицирани мушици, отдавна изгубени съкровища от връвчици и панделки за букети, залепили се едни за други и разпадащи се от старост...