Най-отдолу, сред паяжините под последния рафт, откри дебел плик, който не изглеждаше стар, но нямаше марка. Беше адресиран до корпорация „Аксон“, улица „Двайсет и четвърта“, Източна индустриална зона, Швенксвил, Пенсилвания. Подателят беше Алфред Ламбърт. Отпред пишеше: „Препоръчано“.
В малката баня до лабораторията на баща ѝ шуртеше вода, казанчето на тоалетната се пълнеше, във въздуха се усещаха леки серни аромати. Вратата на лабораторията беше открехната и Денис почука.
– Да? – извика Алфред.
Той стоеше до лавиците с екзотични метали, галий и бисмут, и закопчаваше колана си. Тя му показа плика и го осведоми къде го е намерила.
Алфред завъртя плика в треперещите си ръце, все едно отнякъде можеше да се появи като с вълшебна пръчица разумно обяснение.
– Странна работа – измърмори той.
– Може ли да го отворя?
– Както искаш.
В плика имаше три екземпляра на договор с дата 13 септември, подписани от Алфред и Дейвид Шумпърт.
– Какво прави на дъното на шкафа в пералното? – попита Денис.
Той поклати глава.
– Питай майка си.
Тя отиде до стълбището и извиси глас:
– Мамо? Би ли слязла за малко?
Инид надникна от горе, бършеше ръце в пешкир.
– Какво? Не можеш да намериш гювеча ли?
– Намерих го, но ще дойдеш ли за секунда?
В лабораторията Алфред държеше хлабаво документите от „Аксон“, без да ги поглежда. Инид гузно се спря на прага.
– Какво?
– Татко се чуди какво прави този плик в шкафа в пералното.
– Дай ми го. – Инид дръпна документите от Алфред и ги стисна здраво. – Въпросът вече е решен. Баща ти подписа нов екземпляр от договора и те веднага ни изпратиха чека. Няма за какво да се тревожиш.
Денис присви очи.
– Но нали каза, че си го пуснала по пощата? Когато се видяхме в Ню Йорк в началото на октомври, каза, че си го пуснала.
– Да, мислех, че съм го пуснала. Но в пощата го изгубиха.
– В пощата?
Инид смутено закърши ръце.
– Е, тогава така си мислех. Но явно са били в шкафа. Сигурно съм смъкнала плика долу, като съм отивала към пощата, и той е паднал отзад. Не мога да се оправям с абсолютно всичко! Постоянно изчезват разни неща, Денис. Имам да се грижа за голяма къща и постоянно изчезват разни неща.
Денис взе плика от тезгяха.
– Тук пише, че е препоръчано. В пощата не се ли сети, че си го забравила? Не ти ли направи впечатление, че не си попълнила бланката за препоръчани писма?
– Денис – в гласа на Алфред се прокрадваше гневна нотка. – Стига толкова.
– Не знам как е станало – заяви Инид. – Имах страшно много работа тогава. За мен е напълно необяснимо. Но нека не се занимаваме повече с това. Няма никакво значение. Баща ти си получи петте хиляди долара. Вече няма значение.
Тя стисна още по-здраво договора, смачквайки го, и излезе от лабораторията.
„Станала съм като Гари – помисли си Денис. – Заразила съм се с гаровщина!“
– Не бива да си толкова строга с майка си – рече Алфред.
– Знам. Съжалявам.
Откъм пералното се разнесоха писъци и бързо се приближиха към работилницата.
– Денис, изпразнила си целия шкаф! – крещеше Инид. – Какво си направила?
– Изхвърлям стари храни. Храни и изгнили боклуци.
– Добре, но защо сега? Ако искаш да ми помогнеш да почистим шкафовете, нека да е след празниците. Радвам се, че искаш да ми помогнеш, но нека не е днес. Нека не се захващаме с това точно днес!
– Консервите отдавна са за изхвърляне, мамо. Когато храната остарее, се превръща в отрова. Анаеробната бактерия е смъртоносна.
– Добре, изхвърли каквото си извадила и остави другото за след празниците. Нямаме време да се занимаваме с това сега. Искам да се захванеш с вечерята, така че всичко да е готово и да не го мислим, а след това, моля те, помогни на баща си с упражненията, нали обеща?