– Да, добре.
– Ал – изкрещя Инид, накланяйки се към нея, – Денис ще ти помогне с упражненията след обяда!
Той поклати глава с едва сдържано отвращение.
– Както кажете.
Върху един стар чаршаф, използван от години като покривало при боядисване, бяха подредени плетени столове и масички с тук-там изстъргана боя. Върху разтворен вестник бяха оставени няколко кутии от кафе, захлупени с капаци; на тезгяха беше облегната пушка в брезентов калъф.
– За какво ти е пушката, тате? – попита Денис.
– Откога се кани да я продаде – обади се Инид. – Ал, кога най-после ще продадеш пушката?
Алфред като че ли няколко пъти си повтори въпроса наум, за да схване смисъла, и след това кимна бавно.
– Да, ще я продам.
– Не я искам у дома – заяви Инид и се обърна към вратата. – Знаеш ли, той никога не я е използвал. Нито веднъж. Нито веднъж не е стреляно с нея.
Алфред пристъпи усмихнат към Денис и тя се принуди да последва майка си навън.
– Ей сега ще свърша тук – каза той.
Горе вече беше Бъдни вечер. Под елхата се трупаха подаръци. Почти голите клони на блатния бял дъб пред къщата се поклащаха, вятърът се беше обърнал и сега духаше от посока, предвещаваща сняг; по мъртвата трева се въргаляха мъртви листа.
Инид отново надничаше през дантелените завеси.
– Чудя се дали не трябва да се притеснявам за Чип.
– И аз се притеснявам, че го няма – отвърна Денис, – но не мисля, че му се е случило нещо.
– Във вестника пише, че съперничещи групировки се борят да овладеят центъра на Вилнюс.
– Чип е голям, може сам да се грижи за себе си.
– Ела – Инид я помъкна към вратата, – искам да закачиш последната играчка на коледния календар!
– Ох, майко, защо не си я закачиш ти?
– Не, искам да те видя ти да го направиш.
Последната играчка беше младенецът в орехова черупка. Окачването ѝ на елхата беше задача за дете, за човек, изпълнен с вяра и надежда, а Денис – осъзна го сега – си беше поставила за цел да бъде непробиваема за затаените в дома чувства, за просмукващите се детски спомени и смисли. Не можеше да бъде детето, което да извърши тази задача.
– Календарът си е твой, ти го закачи.
Лицето на Инид помръкна с несъразмерно на случая разочарование. Добре познатото ѝ разочарование от отказа на света като цяло и на децата ѝ в частност да участват в любимите ѝ забавления.
– По-добре да помоля Гари – рече тя намръщено.
– Съжалявам.
– Когато беше малка, обичаше да закачваш играчките на календара. Много добре помня, че го обичаше. Но щом не искаш...
– Мамо – гласът на Денис трепереше, – моля те, не ме насилвай.
– Ако знаех, че ще представлява такава трудност за теб, нямаше да кажа и думичка.
– Хайде, закачи я ти! – увещаваше я дъщеря ѝ.
Инид поклати глава.
– Ще помоля Гари, като се върне.
– Извинявай.
Денис излезе на прага и запали цигара. Южният вятър миришеше на сняг. Отсреща Кърби Рут увиваше гирлянд около лампата на верандата. Помаха ѝ и тя му махна в отговор.
– Откога пушиш? – попита Инид, когато Денис се прибра.
– От петнайсетина години.
– Не че те съдя, но този навик е ужасно вреден за здравето. Отразява се зле и на кожата, а и честно казано, миризмата изобщо не е приятна за околните.
Денис въздъхна, изми си ръцете и се зае да запече брашното за киселото зеле.
– Щом ще дойдете да живеете при мен, ще е хубаво да си изясним някои неща.
– Казах, че не те съдя.
– Едно от тях например е, че в момента съм в труден период. Не аз напуснах „Генератора“, а ме уволниха.
– Уволнили са те?
– Да. За съжаление. Искаш ли да ти кажа защо?
– Не!
– Сигурна ли си?
– Да!
Денис с усмивка натри дъното на гювеча със сланина.
– Денис, обещавам ти, че изобщо няма да ти пречим. Само ще ми покажеш къде е магазинът, как се пуска пералнята и след това ще си напълно свободна да правиш каквото си поискаш. Знам, че си имаш свой живот. Не желаем да сме ти в тежест. Ако имаше някакъв друг начин да запишем баща ти за лечението, повярвай ми, щях да го направя. Но Гари така и не ни покани да отседнем при тях, а и Каролин едва ли ще ни приеме в дома си.
Сланината, запържените ребърца и свареното кисело зеле ухаеха прекрасно. Нямаха почти нищо общо с изтънчената версия на същото ястие, която беше поднасяла на хиляди непознати. Сигурно можеше да се намери по-голяма прилика между ребърцата и сома в „Генератора“, отколкото между тамошните ребърца и домашно приготвените. Мислиш си, че знаеш всичко за храната, че тя е нещо съвсем просто. Но забравяш колко много ресторант има в ресторантските ястия и колко много дом в сготвените у дома.