8 Нюйоркският аналог на калифорнийската Силициева долина, средоточие на високотехнологични компании. – Б. пр.
„Тилтън Ледж“ беше покрит с лед и потънал в мрак. В пощата Чип откри кратка бележка от Инид, която се оплакваше от прегрешенията на Алфред („седи си в креслото по цял ден, всеки ден“) и му пращаше дълга статия за Денис, изрязана от списание „Филаделфия“, с лигава възхвала на ресторанта ѝ „Маре Скуро“ и лъскава снимка на младата готвачка на цяла страница. На снимката Денис беше по джинси и потник, само гладки мускулести рамене и нежна гръд („Много млада и много добра: Ламбърт в кухнята“, пишеше отдолу); точно тези глупости, които представят жената като обект на желанието, помисли си Чип, продават списанията. Допреди няколко години можеше да разчита, че в писмата на Инид ще намери поне един отчаян абзац за Денис и нейния разпадащ се брак (с изречението: „Той е толкова стар за нея!“, дебело подчертано два пъти), рамкиран между пространни обяснения „колко сме горди и развълнувани“ от работата на Чип в колежа Д., и макар да знаеше, че Инид умее ловко да настройва децата си едно срещу друго и че похвалите ѝ обикновено прикриват нещо друго, той не можеше да проумее как така една умна и принципна жена като Денис е използвала тялото си с маркетингова цел. Хвърли изрезката в кофата за боклук. Отвори съботното приложение на „Сънди Таймс“ и – да, противоречеше си, много добре го съзнаваше – прелисти страниците в търсене на реклами за бельо или бански, за да си поизплакне очите. Не откри нищо и се зачете в рецензиите на книги, където на единайсета страница мемоарът „Момичето на татко“ на Вендла О’Фалън се обявяваше за „страхотен“, „смел“ и „изключително добре написан“. Името Вендла О’Фалън беше рядко срещано, но Чип изобщо не беше подозирал, че Вендла е написала книга, и отказа да повярва, че тя е авторката на „Момичето на татко“, докато не стигна в края на рецензията до изречение, което започваше с „О’Фалън, която преподава в колежа Д...“.
Затвори вестника и отвори бутилка.
На теория и двамата с Вендла бяха на опашката за постоянно назначение на преподавателското място по текстови артефакти, макар че на практика факултетът беше пренаселен. Вендла пътуваше за работа от Ню Йорк (като така нарушаваше неписаното правило на колежа преподавателите да живеят в града), пропускаше важни заседания и водеше всякакви курсове, и това беше неизчерпаем източник за успокоение на Чип. Той все още водеше по брой публикации, оценка на студентите и подкрепата на Джим Левитън; при все това обаче откри, че двете чаши вино не му помогнаха особено да се успокои.
Сипваше си четвърта, когато телефонът звънна. Обаждаше се съпругата на Джим Левитън, Джаки.
– Само исках да ти кажа, че Джим ще се оправи.
– Случило ли се е нещо? – попита Чип.
– Сега си почива. В „Сейнт Мери“ сме.
– Какво е станало?
– Чип, попитах го дали ще може да играе тенис отново и знаеш ли, той ми кимна! Казах му, че ще ти се обадя, и той пак кимна, готов е за тенис. Двигателните му умения като че ли изобщо не са засегнати. Изобщо! И е с ясно съзнание, което е най-важното. Това е добрата новина, Чип. Очите му блестят. Същият си е, както преди.
– Джаки, удар ли е получил?
– Ще е нужно време да се възстанови – продължи Джаки. – Явно, повече няма да се върне на работа и ако питаш мен, Чип, това е истинска благословия. Отдавна беше време за някои промени и след три години... Не че ще са му необходими цели три години, за да се възстанови напълно... Както и да е, в крайна сметка всичко ще е наред. Очите му блестят, Чип! Същият си е!
Чип облегна чело на кухненския прозорец и леко завъртя глава, за да отвори едното си око право срещу студеното влажно стъкло. Вече знаеше какво ще направи.