– Защо не ми разказваш историята за Норма Грийн? – попита тя майка си.
– Ами толкова ми се ядоса миналия път.
– Ядосах се най-вече заради Гари.
– Просто се страхувам да не те наранят така, както нараниха Норма. Искам да те видя щастлива и задомена.
– Мамо, никога повече няма да се омъжа.
– Няма как да знаеш.
– Напротив, знам го.
– Животът е пълен с изненади. Още си млада и хубава.
Денис сложи още малко сланина в гювеча; вече нямаше смисъл да се сдържа.
– Не чуваш ли какво ти казвам? Сигурна съм, че никога повече няма да се омъжа.
На улицата се затръшна врата на кола и Инид хукна към трапезарията, за да надникне през дантелената завеса.
– О, Гари е – въздъхна тя разочаровано. – Само Гари...
Синът ѝ нахлу в кухнята, натоварен с най-различни принадлежности за електрическо влакче, купени от Музея на транспорта. Видимо освежен от самостоятелно прекараната сутрин, той с радост угоди на майка си и закачи младенеца на коледния календар; благосклонността на Инид веднага се прехвърли от дъщерята към сина. Възхваляваше колко добре се е справил Гари с банята, колко по-добре е сега със стол и дръжка. Денис нещастно приключи с приготвянето на вечерята, поднесе лек обяд и изми планина от чинии, докато небето в прозореца напълно посивя.
След обяда се качи в стаята си, която Инид беше преобзавела до неузнаваемост в почти съвършена анонимност, и опакова подаръци. (Беше купила дрехи за всички; познаваше вкусовете на всеки.) Разви салфетката, в която беше сложила трийсетте слънчеви капсули с „Мексикански А“ и се поколеба дали да не ги увие и тях като подарък, само че не искаше да престъпва открито обещанието си към Гари. Загърна отново салфетката, промъкна се в коридора, спусна се на пръсти по стълбите и натъпка хапчетата в току-що освободеното двайсет и четвърто джобче на коледния календар. Всички останали бяха в мазето и тя се прибра незабелязано, без да я усетят.
Когато беше малка и майката на Инид приготвяше ребърцата с кисело зеле в кухнята, а Гари и Чип водеха у дома невероятно красивите си приятелки и всички се надпреварваха да отрупват Денис с подаръци, това ѝ се струваше най-дългият следобед в годината. Някакъв неписан природен закон забраняваше цялото семейство да се събере преди падането на нощта; всички се разпиляваха да чакат в стаите си. Понякога, като юноша, Чип се съжаляваше над последното дете у дома и играеше шах или монополи с нея. Когато тя порасна, я водеше в големия универсален магазин заедно с гаджето си. За нея (тогава беше на десет-дванайсет години) това приобщаване беше най-голямото щастие на света: слушаше лекциите на Чип за злините на развития капитализъм, попиваше познания за свалките, събираше информация за дължината на бретона на приятелката на Чип и височината на токчетата ѝ, прекарваше по един час в книжарницата, когато я оставеха сама, а след това, на връщане, поглеждаше назад от върха на хълма над магазина към безшумния бавен танц на колите на гаснещата светлина.
Дори и сега беше най-дългият следобед. Навън се сипеха снежинки, една идея по-тъмни от белоснежното небе. Техният мраз си пробиваше път през прозорците, заобикаляше горещия лъх на радиаторите и удряше право във врата. Денис се уплаши да не настине, легна и се зави с одеяло.
Заспа дълбоко, като заклана, и се събуди – Къде се намираше? Колко беше часът? Кой ден? – от ядосани гласове. Ъглите на прозорците бяха хванали заскрежени паяжини, блатният бял дъб беше покрит от сняг. Светлината в небето чезнеше.
Ал, Гари толкова се постара...
Не съм го молил!
Защо не пробваш поне веднъж? Той се уби от работа вчера!
Човек има право да се къпе във ваната, нали?
Тате, въпрос на време е да паднеш по стълбите и да си строшиш врата!
Не искам помощ от никого.
И то с основание! Защото съм забранил на мама – забранил съм ѝ – да припарва до ваната...
Ал, моля те, пробвай душа...
Мамо, стига, остави го да си строши врата, за всички ще е по-добре да...
Гари...
Гласовете се приближаваха, разправията се изкачваше по стълбите. Денис чу тежките стъпки на баща си покрай вратата. Сложи си очилата и отвори вратата, забавилата се заради болката в крака Инид тъкмо се приближаваше по коридора.
– Денис, какво правиш?
– Подремнах.
– Иди поговори с баща си. Убеди го да пробва душа, с който Гари толкова се мъчи. Теб ще те послуша.
Дълбокият сън и странното събуждане бяха изкарали Денис от ритъм с действителността; в коридора и в прозорците виждаше бледи сенки от антиматерия; звуците бяха едновременно твърде силни и едва доловими.