– О, по дяволите! – Тя пусна крака му.
В прозорците се вихреше сняг, в къщите на съседите светеше. Денис обърса ръка в джинсите си и сведе очи в скута, през забързаното бумтене на сърцето си се вслушваше в тежкото дишане на Алфред и ритмичното прошумоляване на крайниците му по чаршафа. По чаршафа до слабините му се беше появило мокро петно във формата на дъга, друго, по-дълго, като капиляр, се спускаше по крачола на пижамата. Първоначалният едва доловим лъх на прясна пикоч се беше разнесъл в незатоплената стая като силен и приятен аромат.
– Извинявай, тате. Чакай да ти донеса хавлия.
Алфред се усмихна на тавана и рече с по-спокоен глас:
– Лежа си тук и го виждам. Ти виждаш ли го?
– Кое?
Посочи нагоре с пръст.
– Отдолу. Отдолу на тезгяха. Написаното там. Виждаш ли го?
Сега тя беше объркана, а той – не. Вдигна вежда и я изгледа хитро.
– Знаеш кой го е написал, нали? Онзи... Онзи... Онзи със... сещаш се.
Улови погледа ѝ и кимна многозначително.
– Не разбирам за какво говориш – отвърна Денис.
– Твоят приятел. Онзи със сините бузи.
В тила ѝ затрептя първата частичка догаждане, после се разпростря нагоре и надолу.
– Чакай да ти донеса хавлия – повтори тя, но не помръдна.
Очите на баща ѝ отново се вдигнаха към тавана.
– Написал го е отдолу на тезгяха. Отдолу. Отдолу под тезгяха. И като легна там, го виждам.
– За кого говориш?
– За твоя приятел от „Сигнализация“. Онзи със сините бузи.
– Замаян си, тате. Сънуваш. Отивам да ти донеса хавлия.
– Нямаше смисъл да те безпокоя тогава.
– Отивам за хавлия.
Прекоси спалнята към банята. Умът ѝ все още не се беше отърсил напълно от следобедната дрямка и сега състоянието ѝ се влошаваше. Изпадаше в още по-силна аритмия от вълните на реалността, която се състоеше от мека хавлия, тъмно небе, корав под, студ. Защо се беше сетил за Дон Армур?
Когато се върна, баща ѝ беше спуснал крака от леглото и сваляше долнището на пижамата. Протегна ръка към хавлията.
– Аз ще почистя. Ти иди да помогнеш на майка си.
– Не, остави на мен – възрази тя. – Ти влез се изкъпи.
– Донеси ми парцал. Не е твоя работа.
– Тате, иди се изкъпи.
– Не исках да те забърквам.
Протегнатата ръка подскачаше във въздуха. Денис отклони поглед от непослушния напикаващ се пенис.
– Стани – подкани го тя. – Ще сменя чаршафа.
Алфред преметна хавлията през слабините си.
– Остави майка ти да се оправя – рече той. – Казах ѝ, че това за Филаделфия са пълни глупости. Не искам да те забърквам. Имаш си свой живот. Радвай му се, но бъди внимателна.
Седеше на ръба на леглото с наведена глава, ръцете му бяха отпуснати в скута като два големи, празни месести черпака.
– Да ти напълня ли ваната? – предложи Денис.
– Ъъъ... ъъ. Казах му, че говори глупости, но какво можех да направя? – Жестът му като че ли показваше, че всичко е ясно или пък неизбежно. – Надявал се да го пратят в Литъл Рок. „Вън!“ – изгоних го. Редът трябва да се спазва. Както и да е, това са глупости. Казах му да ми се маха от главата. – Погледна я виновно и сви рамене. – Какво друго можех да сторя?
Денис за първи път се чувстваше толкова невидима.
– Не съм сигурна, че те разбирам.
– Ами – Алфред разпери ръце. – Каза ми да погледна под тезгяха. Нищо повече. Да погледна под тезгяха, ако не му вярвам.
– Кой тезгях?
– Пълни глупости, разбира се – продължи той. – Но за всички щеше да е по-лесно просто да напусна. На него това изобщо не му беше минало през ума.
– За железницата ли става дума?
Алфред поклати глава.
– Не се тревожи за това. Не исках да те забърквам. Радвай се на живота. Но внимавай. И кажи на майка ти да дойде да забърше.
Стана, заклатушка се към банята и затръшна вратата. Денис, колкото да се разсее от мислите си, свали чаршафа от леглото, събра го на топка заедно с мократа пижама и слезе долу.
– Как върви? – попита Инид, която надписваше коледни картички в трапезарията.
– Подмокри се в леглото.
– О, боже!
– Не може да различи ляво от дясно.
Лицето на майка ѝ помръкна.
– Надявах се, че теб ще те слуша повече.
– Майко, той не различава ляво от дясно!
– Лекарствата...
– Да! – извика Денис. – Лекарствата!
Продължи към пералното, за да накисне чаршафа. Там я приклещи Гари, ухилен до уши, в ръцете си държеше електрическо влакче.
– Намерих го!
– Кое?
Той като че ли се обиди, че сестра му не е в течение с най-съкровените му въжделения. Обясни, че половината от детското му влакче, „най-важните неща – вагоните и трансформаторът“, липсвали от десетилетия и той ги смятал за изгубени.