– Обърнах целия килер наопаки. И знаеш ли къде ги намерих?
– Къде?
– Познай!
– В големия кашон под въжетата за простиране.
Гари се ококори.
– Откъде знаеш? Търся ги от десетилетия!
– Да ме беше питал. Винаги са си били там – в кутия под въжетата в големия кашон.
– Както и да е. – Гари потрепери, премествайки фокуса от нея обратно към себе си. – Радвам се, че сам си го открих, макар че щеше да е по-добре да ми беше казала.
– Щеше да е по-добре да беше попитал!
– Страшно се забавлявам с влакчето. Продават много готини джаджи за него.
– Чудесно! Радвам се за теб!
Гари влюбено оглеждаше локомотива.
– Мислех, че никога повече няма да го видя.
Той се качи и тя остана сама в мазето. Взе фенер и влезе в лабораторията на Алфред, клекна сред кутиите от кафе „Юбен“ и огледа отдолу тезгяха. Там, с дебел молив беше изрисувано сърце долу-горе в реални размери:
Тя се отпусна на пети на студения като камък под. „Литъл Рок. Редът трябва да се спазва. Ще е по-лесно, ако напусна.“
Разсеяно вдигна капака на една от кутиите от кафе „Юбен“. Беше пълна до ръба с воняща оранжева застояла пикня.
– О, боже! – измърмори тя към пушката.
Хукна към стаята си, за да си вземе палтото и ръкавиците, стана ѝ страшно жал за майка ѝ, тъй като въпреки честите ѝ безкрайни оплаквания, досега Денис не си беше давала сметка в какъв кошмар се е превърнал животът в Сейнт Джуд; а как можеш да си позволиш да дишаш, да се смееш, да спиш или да се храниш с апетит, ако не си в състояние да си представиш колко труден е животът на другия?
Инид пак беше до завесите в трапезарията и надничаше за Чип.
– Излизам да се поразходя! – извика Денис и изскочи навън.
Три пръста сняг бяха покрили моравата. На запад облаците се разкъсваха; буреносни лилаво-зеленикавосини като очни сенки ивици подчертаваха отминаването на студения фронт. Денис вървеше по средата на белязаната от следи на автомобили осветена улица, поглъщайки дълбоко дима, докато никотинът не притъпи шока и не ѝ позволи да разсъждава по-трезво.
Доколкото разбираше, след като братята Врот бяха купили „Мидланд Пасифик“, Дон Армур не беше успял да се закачи за влака на заминаващите за Литъл Рок и беше отишъл при Алфред да се оплаче. Навярно беше заплашил да разгласи похожденията си с дъщеря му или пък се беше позовал на правата си на едва ли не член на семейство Ламбърт; така или иначе, Алфред го беше пратил по дяволите. След това се беше прибрал у дома и огледал долната страна на тезгяха.
Беше сигурна, че е имало сблъсък между Дон Армур и баща ѝ, но не желаеше да си го представи. Как ли се беше презирал Дон Армур, задето пълзи пред големия шеф и се опитва да измоли – или да изнуди – преместване в Литъл Рок; колко ли предаден се е чувствал Алфред от дъщеря си, отнесла толкова похвали за работливостта си; колко ли ужасно непоносима е станала тази и без това неприятна сцена, когато се е стигнало до споменаването на проникването на пениса на Дон Армур в сухото ѝ гузно лоно. Не искаше да си представи как баща ѝ е коленичил пред тезгяха и е видял нарисуваното с молив сърце, не искаше да си представи как са прозвучали просташките намеци на Дон Армур в непорочните му уши, не искаше да си представи каква силна болка е изпитал този дисциплиниран и държащ на личното си пространство човек, когато е научил, че Дон Армур е обикалял и надзъртал свободно из дома му.
„Не исках да те забърквам в това.“
И затова баща ѝ беше подал оставка от железницата. За да защити правото ѝ на личен живот. Не беше проронил нито дума за случилото се, не беше показал с нищо, че е паднала в очите му. От петнайсет години знаеше, че тя не е отговорната и загрижена дъщеря, за която се опитва да мине.
Можеше и да намери утеха в тази мисъл, стига да успееше да я задържи в главата си.
Кварталът на родителите ѝ остана зад гърба ѝ, тук къщите бяха по-нови, по-големи и по-квадратни. През големите прозорци тип витрини се виждаха ярки екрани, някои огромни, други – миниатюрни. Явно всеки час в годината, дори и този, беше подходящ за зяпане на телевизия. Денис разкопча якето си и пое обратно, като мина напряко през поляната зад старото си училище.
Не беше познавала истински баща си. Може би никой не го беше познавал. Той се беше прикривал зад своята свитост, официалност и спорадични тиранични гневни изблици толкова ревностно, че всеки, който го обичаше, както го обичаше тя, си даваше сметка, че най-голямото добро, което може да му направи, е да не пристъпва личното му пространство.