Алфред показваше доверието си в нея по същия начин, като я приемаше безкритично, без да наднича отвъд фасадата, която Денис показваше. Тя се беше чувствала най-щастлива, когато публично оправдаваше доверието му: когато завършеше с пълно отличие учебната година, когато ресторантите ѝ преуспяваха; когато критиците я хвалеха.
Разбираше – по-добре, отколкото ѝ се искаше, – каква катастрофа е било за него напикаването пред очите ѝ. Той за нищо на света не би искал дъщеря му да го види подмокрен на леглото. Имаше един-единствен подходящ начин да бъдат заедно и той вече си отиваше.
За Алфред любовта не беше сближаване, а поддържане на дистанция. Денис го разбираше по-добре от Гари и Чип и затова се чувстваше толкова отговорна за него.
На Чип, за съжаление, му се струваше, че Алфред се интересува от децата си само доколкото те жънат успехи. Чип беше толкова погълнат от позата на неразбрано дете, че изобщо не забелязваше как самият той не разбира баща си. За него неспособността на Алфред да прояви нежност беше доказателство, че Алфред не познава сина си и не се интересува от него. Той изобщо не виждаше това, което беше очевидно за всички останали: че ако имаше някой на този свят, когото Алфред обича истински заради него самия, то това е Чип. Денис си даваше сметка, че не радва Алфред по същия начин; тях не ги свързваше нищо, освен официалността и успехите. Алфред викаше именно Чип посред нощ, макар да знаеше, че него го няма.
„Обясних ти го максимално ясно – рече тя на глупавия си брат наум, докато пресичаше заснежената морава. – По-ясно няма как да ти го кажа.“
Когато се прибра, къщата беше огряна от светлина. Някой – Гари или Инид – беше измел снега от пътеката. Докато Денис отупваше ботушите си на изтривалката, вратата се отвори.
– А, ти ли си – рече Инид. – Помислих си, че може да е Чип.
– Не, аз съм.
Влезе и свали ботушите. Гари беше запалил огъня и седеше в креслото до камината с купчина албуми в краката си.
– По-добре забрави за Чип – обади се той.
– Сигурно се е случило нещо – отвърна майка му. – Иначе щеше да се обади.
– Майко, Чип е социопат. Набий си го в главата.
– Изобщо не познаваш Чип – възрази Денис.
– Познавам кога човек се скатава от отговорностите си.
– Искам само всички да бъдем заедно! – заяви Инид.
– О, Денис! – простена разчувствано Гари. – Ела да видиш това малко момиченце!
– После.
Той обаче се надигна, прекоси всекидневната и ѝ връчи албума, сочейки стара семейна снимка, която навремето бяха разпращали като коледна картичка. Пухкавото, леко напомнящо на накокошинено врабче бебе на снимката беше Денис на година и половина. Нямаше и помен от тревога в усмивката ѝ, както и в усмивките на Чип и Гари. Тя седеше между двамата на дивана във всекидневната, който все още си беше със старата дамаска; братята ѝ я бяха прегърнали; гладките им момчешки лица почти се докосваха над нея.
– Каква сладурана, нали? – възкликна Гари.
– О, колко е хубава! – присламчи се и Инид.
От албума падна плик с лепенка за обратна разписка. Инид го грабна, докуцука до камината и го хвърли в пламъците.
– Какво беше това? – попита Гари.
– Онази работа с „Аксон“, която вече приключи.
– Татко изпрати ли половината пари на „Орфик Мидланд“?
– Помоли ме да го направя, но аз още не съм. Първо трябва да довърша формулярите за медицинската застраховка.
Гари се разсмя, тръгна по стълбите и през рамо извика:
– Побързай, че иначе тези две хиляди и петстотин ще прогорят джобовете ти!
Денис си издуха носа и отиде да бели картофи в кухнята.
– За всеки случай – Инид я последва, – погрижи се да има достатъчно и за Чип. Той каза, че ще си дойде днес следобед най-късно.
– Според мен вече е вечер – отвърна Денис.
– Няма значение, искам повече картофи.
Всички ножове в кухнята на майка ѝ бяха по-тъпи и от ножчета за масло. Денис се принуди да прибегне до белачката за моркови.
– Татко казвал ли ти е защо не отиде в Литъл Рок с „Орфик Мидланд“?
– Не – отсече категорично Инид. – Защо?
– Просто се чудех.
– Първо се съгласи да замине. И ако го беше направил, финансовото ни положение щеше да е съвсем различно, Денис. Щеше да взема почти двойно по-голяма пенсия, ако беше останал онези две години. И сега щяхме да сме много по-добре. Обеща ми, че ще го направи, съгласи се, че това е правилно, а три дни по-късно си дойде у дома и заяви, че е размислил и е подал молба за напускане.
Денис се вгледа в неясно отразените в прозореца над мивката очи.
– И не е споменавал защо си е променил мнението?