– Ами той не можеше да понася братята Врот. Предполагам, че е било на личностна основа. Но никога не е говорил с мен за това. Нали знаеш, баща ти никога нищо не ми казва. Просто сам си решава. Дори и да е катастрофа от финансова гледна точка, решението си е негово и нищо не може да го накара да го промени.
Дойде моментът с миенето. Денис изсипа картофите и белачката в мивката. Замисли се за хапчетата, които беше скрила в коледния календар, може би те щяха да успеят да възпрат сълзите ѝ, докато се измъкне от тук, само че беше далече от скривалището им. Беше хваната беззащитна в кухнята.
– Какво има, мила? – попита Инид.
За известно време Денис като че ли изчезна, вместо нея останаха само сълзи, сополи и угризения. Съвзе се коленичила на чергата пред мивката. Наоколо се въргаляха намачкани, подгизнали носни кърпички. Не можеше да вдигне очи към майка си, която седеше на стол до нея и ѝ подаваше сухи салфетки.
– Толкова много от нещата, които смяташ за важни – рече Инид с неприсъща сериозност, – накрая се оказват незначителни.
– Но някои все пак са си важни – възрази Денис.
Майка ѝ се взираше мрачно в необелените картофи на плота.
– Няма да се оправи, нали?
Денис нямаше нищо против да я остави да си мисли, че е плакала заради Алфред.
– Не мисля.
– Не е от лекарствата?
– Вероятно не е.
– И сигурно няма смисъл да ходим във Филаделфия, след като той не може да изпълнява нареждания.
– Така е. Вероятно няма.
– Какво ще правим, Денис?
– Не знам.
– Още сутринта разбрах, че нещо не е наред. Ако беше намерила онзи плик преди три месеца, баща ти щеше да избухне. А нали го видя днес. Изобщо не реагира.
– Съжалявам, че така те издъних.
– Няма значение. Той изобщо не разбра.
– И въпреки това съжалявам.
Капакът на тенджерата с бял боб на котлона затрака. Инид стана да намали огъня. Денис, все още на колене, рече:
– Мисля, че има нещо за теб в коледния календар.
– Не, Гари закачи последната играчка.
– В двайсет и четвъртото джобче. Май е за теб.
– Какво е?
– Не знам. Иди да провериш.
Чу майка си да се отправя към входната врата и след това да се връща. Имаше чувството, че от толкова взиране е запомнила наизуст сложните плетеници на шарките на чергата.
– Откъде се взеха? – попита Инид.
– Не знам.
– Ти ли ги сложи там?
– Тайна.
– Сигурно ти си ги сложила.
– Не съм.
Майка ѝ остави хапчетата на плота, отстъпи две крачки и ги загледа намръщено.
– Който и да е бил, сигурно е имал най-добри намерения. Но не ги искам.
– Струва ми се, че имаш право.
– Искам истинското или нищо.
Събра хапчетата с дясната си ръка в лявата. Изсипа ги в мелачката за боклук и пусна водата да ги прокара.
– И кое е истинското? – попита Денис, след като шумът секна.
– Искам всички да се съберем за една последна Коледа.
Гари, изкъпан, обръснат и аристократично издокаран, както винаги, в този миг влезе в кухнята.
– По-добре се примири, че ще бъдем само четиримата – рече той, отваряйки барчето. – Какво ѝ е на Денис?
– Тревожи се за баща ти.
– Крайно време беше. Има предостатъчно основания за тревога.
Денис събра намачканите салфетки.
– Сипи ми едно голямо – помоли тя брат си.
– Мислех да отворим шампанското на Беа тази вечер – обади се Инид.
– Не – възрази Денис.
– Не – подкрепи я Гари.
– Ще го запазим, ако дойде Чип – кимна Инид. – Баща ви защо се бави горе?
– Не е горе – каза Гари.
– Сигурен ли си?
– Абсолютно.
– Ал? – извика тя. – Ал?
Забравеният огън във всекидневната попукваше. Бобът къкреше тихо; от радиаторите лъхаше топлина. В снега навън буксуваха гуми.
– Денис – рече Инид, – иди да видиш дали е в мазето.
Денис едва не попита „Защо аз?“. Застана на върха на стълбите към мазето и извика баща си. Лампите в мазето светеха, от работилницата се чуваше тайнствено шумолене.
– Тате?
Не получи отговор.
Страхът, с който се спусна по стълбите, ѝ напомни за онези нещастни години от детството ѝ, когато след дълги молби за домашен любимец получи клетка с два хамстера. Куче или котка щяха да повредят дамаските на Инид, затова в къщата бяха допуснати единствено малките хамстери от едно поколение от дома на Дриблетови. Всяка сутрин, докато слизаше в мазето да им даде храна и да им смени водата, Денис с ужас очакваше да открие какъв нов кошмар са ѝ сервирали през нощта – слепи, гърчещи се, червени изродчета, плод на кръвосмешение, или пък отчаяно, безсмислено струпване на кедровите стърготини в една голяма купчина, зад която двамата родители треперят на голия метален под на клетката с подути кореми и гузни муцуни, изяли децата си, което едва ли можеше да остави приятен вкус дори и в устата на хамстер.