Вратата на работилницата беше затворена. Тя почука.
– Тате?
– Не влизай! – дрезгаво отвърна отвътре Алфред.
Нещо тежко застърга по бетонния под.
– Тате? Какво правиш?
– Не влизай, казах.
Само че Денис беше видяла пушката. Помисли си: „Естествено, че на мен ще ми се падне да сляза долу в този момент!“. Не знаеше какво да прави.
– Тате, трябва да вляза.
– Денис...
– Влизам!
Отвори вратата, ярката светлина я заслепи за миг. После зърна стария, опръскан с боя чаршаф на земята, старецът лежеше по гръб с повдигнати бедра и треперещи колене, ококорените му очи бяха впити в долната страна на тезгяха, ръцете му се мъчеха с големия пластмасов апарат за клизми, пъхнат в ануса.
– О, извинявай! – Тя извърна глава.
Алфред дишаше хрипливо, не отговори.
Денис дръпна да затвори и си пое дълбоко дъх. На входната врата горе се позвъни. През стените и тавана чуваше приближаващи се към къщата стъпки.
– Той е, той е! – възкликна Инид.
Гръмна песен – „Съвсем като на Коледа“ – и спихна заблудата ѝ.
Денис отиде при брат си и майка си на вратата. Познати лица се трупаха на заснежения праг: Дейл Дриблет, Хъни Дриблет, Стив и Ашли Дриблет, Кърби Рут с няколкото си дъщери и добре подстриганите си зетьове, целият род Пърсънови. Инид прегърна Денис и Гари и ги придърпа към себе си, полюшваше се на пръсти, възвисена от мелодията.
– Тичай да викнеш баща ти! Той обича коледните песни.
– Зает е – отвърна Денис.
Нима най-голямата милост, която можеше да прояви към този човек, който се беше погрижил да защити правото ѝ на личен живот и искаше единствено да зачитат и неговия личен живот, не беше да го остави да страда сам и да не подлютява мъките му със срама, че има свидетели? Нима с мълчанието си не беше заслужил опрощаване на неудобните въпроси, които сега тя можеше да му зададе? Например: „Какво правиш с тази клизма, тате?“.
Коледарите като че ли пееха специално за нея. Инид се поклащаше в такт с мелодията, Гари се беше просълзил, но Денис имаше чувството, че песента е предназначена най-вече за нея. Искаше ѝ се да можеше да остане тук, при по-щастливата част от семейството си. Не знаеше какво беше това, което толкова тежко накланяше везните на верността ѝ. Но докато Кърби Рут, която беше диригент на хора на методистите в Чилтсвил, поде „Чуйте, небесните вестители пеят“, Денис се питаше дали уважаването на личното пространство на Алфред не е твърде лесно решение. Той иска да го оставят на мира? Това беше прекрасно за нея! Можеше да се върне във Филаделфия, да си гледа живота и да прави каквото си поиска. Алфред се притеснява да го видят с пластмасова клизма в задника? О, идеално! И тя самата се притесняваше не по-малко от него!
Откопчи се от майка си, помаха на съседите и се върна в мазето.
Вратата на работилницата беше открехната, както я беше оставила.
– Тате?
– Не влизай!
– Извинявай, но трябва да вляза.
– Не исках да те забърквам в това. Не е твоя грижа.
– Знам. Но все пак трябва да вляза.
Откри го долу-горе в същата поза, с натъпкана между краката стара плажна кърпа. Коленичи сред миризмата на лайна и пикня и сложи ръка на треперещите му рамене.
– Извинявай – рече тя.
Лицето му блестеше от пот. Очите му блестяха налудничаво.
– Намери телефон – прошепна той – и се обади на началник-гарата.
Откровението се яви на Чип към шест сутринта във вторник, докато той вървеше в почти непрогледна тъмница по покрито с литовски чакъл шосе между селцата Неравай и Мишкинай на няколко километра от полската граница.
Петнайсет часа по-рано, изскачайки тичешком от летището, едва не попадна под гумите на форд „Стомпър“, в който бяха Йонас, Аидарис и Гитанас. Тримата се били насочили към Игналина, когато чули за затварянето на летището. Веднага обърнали и се върнали да спасят жалкия американец. Задната товарна част на форда беше натъпкана с багаж, компютри и телефони, но като вързаха два куфара на покрива, направиха място за Чип и неговия сак.
– Ще те закараме до някой малък граничен пункт – каза Гитанас. – Главните пътища са блокирани. Като видят някой „Стомпър“, и им потича слюнка.
Йонас караше като луд по разбитите пътища на запад от Вилнюс, заобикаляйки градовете Езнас и Алитус. Часовете отминаваха в мрак и клатушкане. Нито веднъж не видяха светната улична лампа или полицейска кола. Йонас и Аидарис слушаха „Металика“ отпред, а Гитанас натискаше копчетата на мобилния си телефон с отчаяна надежда, че „Трансбалтик Уайърлес“, на който той все още беше номинално мажоритарен акционер, е успял да възстанови захранването на предавателната станция, въпреки липсата на ток в цялата страна и мобилизацията на литовската армия.