Чип попи всичко това само за миг. Континентът, отечеството. Из дневната бяха разпилени подаръци и панделки, късчета опаковъчна хартия, етикети. Денис беше коленичила край най-голямата купчина подаръци до креслото на Алфред пред камината.
– Денис, виж кой е тук! – извика възторжено Инид.
Денис се надигна и бавно, сякаш го правеше по задължение, прекоси стаята. Но когато прегърна Чип и той я притисна в обятията си (височината ѝ, както винаги, го изненада), тя отказа да го пусне. Държеше го здраво, целуна го по врата, не отделяше очи от него, благодари му.
Гари се приближи и непохватно го прегърна, не го погледна в очите.
– Не вярвах, че ще успееш да дойдеш – каза той.
– Аз също – отвърна Чип.
– Е! – повтори Алфред, продължаваше да го гледа все така смаяно.
– Гари тръгва в единайсет – намеси се Инид, – но може да закусим всички заедно! Имаш време да се изкъпеш, докато с Денис сложим масата. О, точно за това си мечтаех! – Тя пое към кухнята. – Това е най-хубавият подарък за Коледа!
Гари се обърна към Чип с изражението си „Аз съм идиот“.
– За теб се отнасяше – рече той. – Ти си най-хубавият ѝ подарък за Коледа.
– Според мен имаше предвид, че петимата сме заедно – обади се Денис.
– Е, да побърза да му се радва – каза Гари, – тъй като ми е обещала сериозен разговор и очаквам да ми се издължи.
Чип сякаш беше отделен от тялото си, следваше го от разстояние и се чудеше какво ще направи то. Премести алуминиевия стол в банята, за да не му пречи. От душа бликна силна и гореща струя. Всичко му правеше толкова ясно впечатление, че или щеше да го помни цял живот, или веднага да го забрави. Мозъкът не може да възприема информация до безкрай, губи способността си да я разшифрова, да я поставя в кохерентна рамка и подредба. Почти безсънната нощ на балатума на летището например все още чакаше да бъде обработена, а той вече се намираше под горещ душ и беше дошла Коледа. Пред него бяха познатите бежови плочки. Те, като и всички останали материални елементи от къщата, бяха пропити от факта, че са собственост на Инид и Алфред, бяха изпълнени с аура на принадлежност към семейството. Къщата приличаше по-скоро на тяло – меко, тленно и живо, – отколкото на сграда.
Шампоанът на Денис се отличаваше с приятния, ненатрапчив аромат на последната версия на развития западен капитализъм. Докато насапунисваше косата си, Чип забрави къде се намира. Забрави континента, забрави годината, забрави часа, забрави обстоятелствата. Под душа мозъкът му беше рибешки, земноводен, отбелязваше впечатления, реагираше на дразненията. Не беше далече от ужаса. В същото време се чувстваше добре. Очакваше с нетърпение закуската и най-вече чашата с кафе.
С пешкир около кръста надникна във всекидневната, където Алфред скочи на крака. Като че ли изведнъж състарилото се лице на баща му, грохналият му вид, червенината и подпухналостта жегнаха Чип като удар с бич.
– Е! – рече Алфред. – Бързо се справи.
– Може ли да си взема от твоите дрехи?
– Както прецениш.
Старите бръсначи, обувалките, машинката за бръснене, лавиците за обувки и поставката за вратовръзки бяха на обичайните си места в дрешника на баща му. Бяха стояли тук на пост през хиляда и петстотинте дни, изминали от предишното идване на Чип. За миг той се ядоса (как да не се ядоса човек?), че родителите му не се бяха преместили някъде. Само стояха и чакаха.
Занесе бельо, чорапи, вълнени панталони, бяла риза и сива жилетка в стаята, която беше делил с по-големия си брат преди появата на Денис и заминаването на Гари в колежа. Гари беше отворил чанта на „своето“ легло и събираше багажа си.
– Не знам дали забеляза – рече той, – но татко е доста зле.
– Забелязах.
Гари остави на шкафчето му кутия с патрони двайсети калибър.
– Беше занесъл пушката в работилницата. За всеки случай реших да ги прибера. Покрито мляко котка го не лочи.
Чип погледна кутията и импулсивно попита:
– Не е ли по-добре татко сам да си реши?
– И аз така си мислех вчера. Но ако иска да го направи, има и други начини. Довечера ще падне под нулата. Може да излезе навън с бутилка уиски. Ще е по-добре, отколкото мама да го открие в локва кръв.
Чип не отговори, не знаеше какво да каже. Мълчаливо облече дрехите на стареца. Ризата и панталоните ухаеха приятно на прано и гладено и за негова изненада му бяха по мярка. Сложи си жилетката и се изненада още повече, че пръстите му не започнаха да треперят, сепна се от младото лице, което го гледаше от огледалото.