Алфред поклати глава.
– Трябват ни само една спалня и кухня, нищо повече.
– Ал, не искам да живея в една спалня и кухня – възрази Инид.
Старецът бутна назад стола си и се обърна отново към Чип.
– Виждаш, че не е лесно.
Понечи да се изправи, но коленете му се огънаха и той политна, повлече чинията, салфетката за сервиране с чинийката и чашката за кафе. Разнесе се подобаващ на финален акорд на симфония трясък. Старецът лежеше на една страна сред парчетата като ранен гладиатор, повален кон.
Чип клекна и му помогна да седне, а Денис хукна към кухнята.
– Единайсет без петнайсет – обяви Гари, все едно нищо не се беше случило. – Време е да тръгвам, затова обобщавам набързо. Татко не е с ума си и не може сам да се оправя. Мама няма как да се грижи за него в тази къща без чужда помощ, която тя не иска, а и не може да си позволи. Очевидно и дума не може да става за „Коректол“, така че хайде да ви чуя какво мислите да правите. Сега, майко. Искам да го чуя сега.
Алфред облегна треперещите си ръце на раменете на Чип и се взря смаяно в мебелите. Въпреки тревогата си се усмихваше.
– А моят въпрос е – рече той, – на кого е тази къща? Кой се грижи за всичко това?
– Твоя е, тате.
Алфред поклати глава, това като че ли не отговаряше на фактите, с които той разполагаше.
Гари чакаше отговор.
– Сигурно трябва да пробваме да му спрем лекарствата – каза Инид.
– Добре, пробвай – отвърна той. – Вкарай го в болница и да видим дали изобщо ще го пуснат от нея. И като стана дума за спиране, защо не се опиташ да спреш и твоите хапчета?
– Гари, тя ги изхвърли – обади се Денис, която беше коленичила и забърсваше с гъба пода. – Пусна ги в мелачката за боклук. Престани вече.
– Е, дано ти е било за урок, мамо.
Облеченият с дрехите на стареца Чип не успяваше да следи репликите. Ръцете на баща му тежаха на раменете му. За втори път в рамките на последния час някой увисваше на врата му, все едно той беше някаква важна личност, все едно имаше нещо в него. А всъщност в него имаше толкова малко, че Чип дори не можеше да прецени дали сестра му и баща му не грешаха. Струваше му се, че всички опознавателни знаци в съзнанието му са били заличени и то е било пренесено, като в метемпсихоза, в тялото на достоен син, на брат, който заслужава доверие...
Гари приклекна до Алфред.
– Тате, съжалявам, че трябва да се разделим така. Обичам те и скоро пак ще се видим.
– Е, ще, да – измърмори Алфред и сведе глава, озърташе се налудничаво.
– А на теб, безгрижно братле – Гари разпери пръсти като хищна птица върху главата му, жест, който вероятно трябваше да мине за ласка, – разчитам да им помогнеш малко.
– Ще се постарая – отвърна Чип с по-малко ирония, отколкото възнамеряваше.
Гари се изправи.
– Съжалявам, че провалих закуската ти, мамо. Но се чувствам по-добре, че свалих този товар от плещите си.
– Какво толкова ти пречеше да изчакаш да минат празниците – измърмори Инид.
Той я целуна по бузата.
– Обади се на Хеджпет още утре сутринта. След това ми звънни да ми кажеш каква е ситуацията. Ще ви държа под око!
На Чип не му се вярваше, че Гари може да си тръгне ей така, докато баща им е на пода и Инид оплаква провалената си коледна закуска, само че брат му беше превключил в режим на пълна рационалност, думите му отекваха кухо, официално, очите му гледаха разсеяно, докато той обличаше палтото си и вземаше сака и чантата с подаръци от Инид за Филаделфия: страхът го беше подгонил. Чип съзираше ясно причината, която се криеше зад студеното мълчаливо заминаване на Гари: брат му беше изплашен.
Щом вратата се затвори, Алфред се скри в банята.
– Колко хубаво – отбеляза саркастично Денис, – че Гари свали този товар от плещите си и сега се чувства по-добре.
– Не, той е прав – отвърна Инид, погледът ѝ мрачно се спря на украсата от имел. – Нещо трябва да се направи.
След закуска часовете се точеха едва-едва в замаяно, нездраво очакване на големия празник. Защото беше уморен, на Чип му беше трудно да се стопли, макар че лицето му пламтеше от носещата се от кухнята горещина, примесена с аромат на печена пуйка. Появеше ли се в зрителното поле на баща си, на лицето на Алфред грейваше усмивка на разпознаване и задоволство. Чип можеше да заподозре, че баща му го бърка с някого, ако в същото време старецът не го повикваше по име, все едно той беше възлюбеният му син. Чип се беше карал с Алфред, беше водил дълги битки с него, беше страдал от жилото на неодобрението му през по-голямата част от живота си, а сега, когато личните му несполуки бяха още по-големи и политическите му възгледи – още по-крайни, не той, а Гари спореше със стареца, а Чип разведряваше лицето му.