По време на вечеря си направи труда да опише по-подробно заниманията си в Литва. Все едно рецитираше данъчния кодекс с монотонен глас. Денис, която по принцип беше примерен слушател, изцяло се беше потопила в задачата да помага на баща си да се храни, а Инид имаше очи единствено за немощта на съпруга си. Потръпваше, въздишаше или клатеше глава при всяка паднала хапка, при всяка изтървана нелогична дума. Беше очевидно, че Алфред превръщаше живота ѝ в ад.
„Аз съм най-малко нещастният човек на тази маса“ – помисли си Чип.
Помогна на Денис да измие чиниите, докато Инид говореше с внуците по телефона, а Алфред си легна.
– Татко откога е така? – попита той.
– Така? От вчера. Но и преди това не беше много по-добре.
Чип облече едно тежко палто на Алфред и излезе да пуши. Тук студът хапеше по-здраво, отколкото във Вилнюс. Вятърът шумеше в дебелите кафеникави листа, които все още висяха от клоните на дъбовете, най-консервативните дървета; под нозете му скърцаше сняг. „Довечера ще падне до нулата – беше казал Гари. – Може да излезе навън с бутилка уиски.“ Чип искаше да обмисли важния въпрос за самоубийството, докато разполага с цигара, която да стимулира мозъчната му дейност, но бронхите и носните му кухини бяха безчувствени от студа и остротата на дима почти не се усещаше, а болката в ушите и пръстите – проклетите обици! – беше непоносима. Той се предаде и влетя вътре, сблъсквайки се на прага с Денис.
– Къде отиваш?
– Ей сега се връщам.
Инид седеше до камината във всекидневната и отчаяно хапеше устни.
– Не си си отворил подаръците.
– Утре сутринта.
– Сигурна съм, че няма да ти харесат.
– Хубаво е, че все пак си ми приготвила нещо.
Майка му поклати глава.
– Не се получи Коледата, която исках. Изведнъж баща ти хич го няма. Не става за нищо.
– В болницата ще му спрат лекарствата и състоянието му може и да се подобри.
Инид като че ли съзираше лоши предзнаменования в пламъците.
– Ще останеш ли още една седмица да ми помогнеш да го закараме в болницата?
Чип посегна към обицата си, сякаш тя беше талисман. Чувстваше се като дете в приказка на Братя Грим, бяха го примамили в омагьосаната къща с обещание за топлина и храна, а сега вещицата щеше да го заключи в килера, да го угои и да го изяде.
Повтори заклинанието, което беше изрекъл на прага.
– Мога да остана само три дни. Трябва веднага да започна работа. Искам да върна парите, които дължа на Денис.
– Само една седмица – настоя вещицата. – Само една седмица, докато видим как ще се подредят нещата в болницата.
– Не мога, мамо. Трябва да се върна.
Инид помръкна още повече, но не изглеждаше изненадана от отказа.
– Явно това си е моя отговорност. Знаех си, че ще е така.
Тя слезе в мазето, а Чип сложи още дърва в камината. Студени полъхвания си пробиваха път през прозорците и леко разклащаха спуснатите завеси. Парното работеше почти постоянно. Светът изглеждаше по-студен и по-празен, възрастните бяха изчезнали.
Денис се прибра към единайсет, вонеше на цигари и изглеждаше вкочанена. Помаха на Чип и понечи да продължи нагоре по стълбите, но той я повика да седне до огъня. Тя коленичи, сведе глава и протегна ръце към жарта. Взираше се в пламъците, сякаш не искаше да погледне брат си. Издуха носа си във влажна, разпокъсана салфетка.
– Къде беше? – попита той.
– Разхождах се.
– Дълга разходка.
– Аха.
– Изпрати ми няколко писма, които изтрих, преди да прочета.
– О!
– Е, какво става?
Тя поклати глава.
– Какво ли не.
– В понеделник имах почти трийсет хиляди долара в брой. Възнамерявах да ти дам двайсет и четири хиляди. Но след това ни обраха униформени полицаи със скиорски маски. Да, знам, че звучи неправдоподобно.
– Забрави за заема.
Ръката на Чип отново се стрелна към обицата.
– Ще започна да ти плащам по най-малко четиристотин на месец, докато не погася главницата и лихвите. Това е най-важният ми приоритет. Абсолютно най-важният.
Сестра му се обърна и вдигна лице към него. Очите ѝ бяха кървясали, челото ѝ аленееше като на новородено.
– Казах ти да забравиш за заема. Нищо не ми дължиш.
– Благодаря, оценявам жеста. – Той отклони поглед. – Но въпреки това ще ти ги върна.
– Не, няма да взема парите ти. Опрощавам ти дълга. Нали знаеш какво означава „опрощавам“?
Странното ѝ настроение, неочакваните ѝ думи притесняваха Чип. Той подръпна отново обицата.
– Стига, Денис. Моля те. Покажи поне малко уважение към мен и ми позволи да ти върна парите. Знам, че се държах като лайно. Но не искам да бъда лайно цял живот.