– Чип!
Синът му отлепи очи от нея.
– Да, тате?
Беше привлякъл вниманието му, трябваше бързо да измисли какво да каже.
– Предай на майка си да не се тревожи за бъркотията долу. Аз ще я оправя.
– Добре, ще ѝ предам.
Умните пръсти и нежното лице на момичето бяха навсякъде около него. Тя го помоли да стисне юмрук, смушка го и го сръга. Гласът ѝ долиташе все едно от пуснат телевизор в съседната стая.
– Тате?
– Не чух.
– Доктор Шулман попита дали предпочиташ „Алфред“ или „господин Ламбърт“. Как искаш да се обръща към теб?
Насили се да се усмихне.
– Не разбирам.
– Според мен предпочита „господин Ламбърт“ – обяви Чип.
– Господин Ламбърт – обади се момичето, – знаете ли къде се намираме?
Той отново се обърна към сина си, който го гледаше очаквателно, но не предлагаше помощ. Посочи към прозореца:
– Натам е Илинойс. – И двамата го слушаха заинтригувано и той се почувства принуден да продължи. – Онзи прозорец... ако го отворите... това бих искал. Не успях да откопчая колана. А после...
Съзнаваше, че не това очакваха от него.
Миньончето го погледна мило.
– Можете ли да ми кажете кой е настоящият президент?
Той се ухили, толкова лесен въпрос.
– Е, тя е натрупала долу камари боклуци. Едва ли знае какво точно има там. Но според мен всичко е за изхвърляне.
Дребното момиче кимна, все едно отговорът му беше напълно логичен. След това вдигна и двете си ръце. Беше красива като Инид, само че Инид носеше халка, Инид нямаше очила, а и Инид беше остаряла, пък и той сигурно щеше да я познае, ако това беше Инид, макар че, тъй като я виждаше много по-често от Чип, ѝ обръщаше по-малко внимание.
– Колко пръста ви показвам?
Огледа пръстите. Те като че ли му говореха: „Отпусни се. Успокой се. Няма страшно“.
Той се усмихна и изпразни мехура си.
– Господин Ламбърт? Колко пръста ви показвам?
Красиви пръсти. Изящни. Облекчението на безотговорността. Колкото по-малко знаеше, толкова по-щастлив беше. Да не знаеш нищо, сигурно би било рай.
– Тате?
– Би трябвало да го зная – измърмори той. – Не е за вярване, че съм го забравил.
Дребното момиче и Чип се спогледаха и излязоха в коридора.
Беше му приятно да се отпусне, но след минута-две усети лепкавата влага. Трябваше да се преобуе, а не можеше. Седеше напикан и пикнята му изстиваше.
– Чип?
В килиите се беше възцарила тишина. Не можеше да разчита на Чип, той винаги изчезваше. Не можеше да разчита на никого, освен на себе си. Нямаше ясен план в главата си, нито сила в ръцете, ала въпреки това пак се опита да махне колана, за да си свали панталоните и да се подсуши. Но коланът пак го влуди. Двайсет пъти прокара пръсти по него и двайсет пъти не успя да намери закопчалката. Беше като човек в две измерения, който търси свобода в трето. Можеше да търси цяла вечност и пак нямаше да намери проклетата закопчалка.
– Чип! – извика той, но не силно, тъй като черната гадина се спотайваше някъде наблизо и щеше да го накаже жестоко. – Чип, ела ми помогни!
По-добре изобщо да се отървеше от краката си. И без това бяха немощни, треперещи, мокри, безполезни. Загърчи се и се опита да се залюлее в нелюлеещия се стол. Ръцете му се бунтуваха. Колкото пò не го слушаха краката, толкова по-силно размахваше ръце. Копелетата го бяха хванали, беше предаден. Заплака. Само да беше знаел! Само да беше знаел, можеше да предприеме нещо, разполагаше с пушката, с бездънния леден океан, само да беше знаел...
Хвърли чашата с вода срещу стената и най-сетне някой дотича.
– Тате, тате, какво става?
Алфред вдигна глава и погледна сина си в очите. Отвори уста, но единствената дума, която успя да произнесе, беше: „Аз...“.
Аз...
Сгреших...
Самотен съм...
Напиках се...
Искам да умра...
Съжалявам...
Направих всичко по силите си...
Обичам децата си...
Нуждая се от помощта ти...
Искам да умра...
– Не издържам повече тук – рече той.
Чип клекна до стола.
– Трябва да останеш още една седмица, за да те изследват. За да разберем какво ти има.
Той поклати глава:
– Не! Измъкни ме оттук!
– Съжалявам, тате, но не мога да те върна у дома. Трябва да останеш поне още една седмица.
О, колко го нервираше синът му! Досега Чип вече трябваше да е разбрал какво иска от него, а не да го кара да повтаря.
– Казвам ти да сложиш край на това! – Стовари юмруци по подлакътниците на пленилия го стол. – Помогни ми да сложа край!
Погледна прозореца, през който, най-сетне, беше готов да се хвърли. Или да му дадяха пушка, да му дадяха брадва, да му дадяха каквото и да е, но само да се махне оттук. Трябваше да накара Чип да го разбере.