Срамът се разгоря тъй яростно, че едва не изпепели мозъка му. Въпреки това, държейки под око спящата Мелиса, той пребърка дрехите ѝ отново. Едва след като опипа и стисна всяко нещо подред, той стигна до извода, че мексикански А е в големия външен джоб на чантата. Заотваря ципа зъбче по зъбче, стиснал собствените си зъби, за да понесе шума. Направи достатъчно голяма пролука, за да пъхне ръката си (напрежението от това – поредно – проникване предизвика нов изблик пламенни спомени; чувстваше се унижен от разюздаността, която ръцете му си бяха позволили с Мелиса тук, в стая 23, от ненаситната похот на пръстите си; искаше му се да не я беше докосвал), когато мобилният телефон на нощното шкафче зазвъня и тя се събуди със стон.
Той отдръпна рязко ръка от забраненото място, изтича в банята и дълго стоя под душа. Когато излезе, Мелиса се беше облякла и си беше събрала багажа. На сутрешното слънце изглеждаше абсолютно лишена от плътска чувственост. Тананикаше си весела мелодия.
– Скъпи, промяна в плановете – обяви тя. – Баща ми, който е страхотен, днес ще бъде в Уестпорт. Ще отида да ги видя.
На Чип му се искаше да не изпитва срама, който тя явно не изпитваше, но пък се притесняваше да се примоли за ново хапче.
– А нашата вечеря? – попита той.
– Съжалявам. Важно е да отида.
– Явно не е достатъчно да си говорите по няколко часа по телефона всеки ден.
– Чип, съжалявам. Но те са най-добрите ми приятели.
Чип от самото начало – от това, което знаеше – не беше харесал Том Пакет: самозван рокаджия и галено детенце с попечителски фонд, зарязал семейството си заради някаква кънкьорка. А през последните няколко дни безграничната способност на Клер да говори за себе си, държейки Мелиса на телефона с часове, беше настроила Чип и срещу нея.
– Хубаво. Ще те закарам до Уестпорт.
Мелиса отметна глава, косата ѝ се разпръсна по раменете.
– Скъпи, не се сърди.
– Щом не искаш да отидем в Кейп Код, значи, не искаш. Ще те закарам до Уестпорт.
– Добре. Ще се облечеш ли?
– Само че, Мелиса, има нещо ненормално в това, да си толкова близък с родителите си.
Тя като че ли не го чу. Застана пред огледалото да се гримира. Сложи си червило. Чип стоеше в средата на стаята с хавлия на кръста. Беше му криво и се чувстваше зле. Смяташе, че Мелиса има право да се отвращава от него. И все пак държеше да са наясно.
– Чу ли какво казах?
– Скъпи. Чип. – Тя притисна устни, за да размаже червилото. – Обличай се.
– Казах, че не е нормално децата да се разбират с родителите си. Не е нормално родителите да са най-добрите ти приятели. Трябва да има някакъв бунт. Така човек се утвърждава като личност.
– Може би така се утвърждаваш ти – отвърна тя. – Но пък ти не си пример за щастлив възрастен.
Той се усмихна, понесе думите ѝ мълчаливо.
– Аз си се харесвам – продължи Мелиса. – А ти май не се харесваш толкова.
– Родителите ти май също си се харесват. Цялото ви семейство си се харесва.
За първи път виждаше Мелиса ядосана.
– Аз си се обичам – повтори тя. – Какво лошо има в това?
Не можеше да отговори какво лошо има в това. Не можеше да обясни какво не е наред с Мелиса, с нейните самовлюбени родители, мелодраматичността и самоувереността ѝ, прехласването ѝ по капитализма, липсата на близки приятели сред връстниците ѝ. Усещането, което го беше връхлетяло в последния час от „Всепоглъщащи наративи“, усещането, че греши за всичко, че няма нищо нередно в света и в това, да си щастлив, че проблемът е само и единствено у него самия, се завърна с такава сила, че той се принуди да седне на леглото.
– Какво е положението с хапчетата?
– Свършиха – отвърна Мелиса.
– Аха.
– Бях взела шест и ти получи пет от тях.
– Какво?
– Явно сгреших, че не ти дадох и последното.
– А ти какво гълташе?
– „Адвил“, скъпи. – Тонът, с който произнасяше галеното обръщение, вече беше минал отвъд неприкритата ирония. – Заради болки в седалищната област.
– Не съм те карал да купуваш наркотици – заяви той.
– Е, не го направи открито.
– Какво искаш да кажеш?
– Ако не бях взела хапчетата, голямо забавление щеше да падне, нали?
Чип не настоя за повече обяснения. Страхуваше се, че най-вероятно тя намеква колко лош и скован любовник е бил, преди да глътне „Мексикански А“. Той наистина се беше показал като лош и скован любовник, естествено, само че се беше надявал, че Мелиса не го е забелязала. Под товара на този нов срам и предвид липсата на хапче, което да олекоти тежестта му, Чип наведе глава и скри лицето си с длани. Срамът го смазваше, а в същото време отвътре се надигаше гняв.