– Та ще ме закараш ли до Уестпорт?
Той кимна, но тя сигурно не го гледаше, тъй като след малко Чип чу прелистване на телефонния указател и как тя поръчва на диспечера кола за Ню Ландън.
– „Комфорт Вали Лодж“, стая 23.
– Ще те закарам до Уестпорт – обади се той.
Тя остави слушалката.
– Недей, ще се оправя.
– Мелиса. Откажи таксито. Ще те закарам.
Тя дръпна пердетата на задния прозорец и се появи изглед към ограда с телена мрежа, няколко стройни клена и задния двор на депо за преработка на отпадъци. Осем-десет снежинки се носеха унило във въздуха. На изток облаците се бяха разкъсали и от окървавеното небе надничаше бяло слънце. Чип се облече набързо, докато Мелиса беше с гръб към него. Ако не беше необяснимият му срам, можеше да се приближи към прозореца и да я прегърне, и тогава може би тя щеше да се обърне и да му прости. Само че усещаше ръцете си като хищници. Представяше си я как се отдръпва погнусено, а той не беше съвсем сигурен, че някаква тъмна частица от него не копнее да я изнасили, да я накара да си плати, задето се харесва така, както Чип не можеше да се хареса. Как мразеше и колко обичаше напевния ѝ глас, пружиниращата походка, спокойното ѝ самочувствие! За разлика от него, тя беше самата себе си. Освен това Чип виждаше, че е обречен – не я харесваше, но щеше да страда по нея.
Тя набра друг номер.
– Хей, обич моя – заговори в мобилния телефон. – Тръгвам за Ню Ландън. Ще хвана първия влак от там... Не, искам да бъда с вас... абсолютно... Да, абсолютно... Добре, целувки, ще се видим след малко... Аха.
Отвън се разнесе бибиткане.
– Това е таксито – каза тя на майка си. – Добре, хубаво. Целувки, чао!
Облече якето си с едно гъвкаво движение, взе чантата си и с танцова стъпка прекоси стаята. На вратата се спря и спокойно обяви, че тръгва.
– Доскоро – рече тя, погледът ѝ се плъзна покрай Чип.
Той не можеше да реши дали тя е с изключително здрава психика, или пък е напълно превъртяла. Чу затръшване на врата на кола, забръмча двигател. Чип се приближи до прозореца и мярна косата ѝ с цвят на черешово дърво през задното стъкло на червено-бяло такси. Време беше да си купи цигари – след пет години въздържание.
Сложи си якето и прекоси полето от заскрежен асфалт, без да обръща внимание на минувачите. Пъхна няколко монети през процепа в бронираното стъкло на автомата.
Беше утрото на Деня на благодарността. Снегът беше спрял и слънцето надничаше от облаците. Изплющяха и изсвистяха криле на гларус. Лекият ветрец като че ли се плъзгаше над земята, без да я докосва. Чип се облегна на ледената мантинела, запали цигара и потърси утеха в грубите посредствени изделия на американската индустрия, в простите предмети от пластмаса и метал край пътя. В колонката за бензин, чието жужене секваше, когато резервоарът се напълнеше, в скромната ѝ акуратна служба. В издутия от вятъра транспарант „Биг Гълп – 99 цента“, който не можеше да отплава наникъде, колкото и да се дърпаха плющящите найлонови въжета от поцинкования пилон. В черните, изписани с ръкописен шрифт цифри с цената на бензина, в натрупването на толкова много деветки накуп. В големите американски коли, които едва-едва пълзяха в локалното с не повече от 30 мили в час. В оранжево-жълтите найлонови знаменца, които трепкаха по жиците над главата му.
– Баща ти пак падна по стълбите към мазето – съобщи Инид, в Ню Йорк все още валеше. – Носеше голяма кутия с лешници надолу, не се държеше за парапета и падна. Знаеш ли колко много лешници има в кутия от пет килограма? Разпиляха се навсякъде. Половин ден лазих на четири крака, Денис! И продължават да излизат отнякъде. На всичкото отгоре на цвят са същите като щурците, от които няма отърване. Навеждам се да взема лешник и той ми скача в лицето!
Денис подрязваше стъблата на слънчогледите, които беше купила.
– А татко защо е носил пет килограма лешници в мазето?
– Искаше да се занимава с нещо, докато си седи в креслото. Мислеше да ги начупи там. – Инид се надвеси над рамото ѝ. – Да ти помогна ли с нещо?
– Намери ваза.
Първият шкаф, който отвори, беше пълен с коркови тапи.
– Не разбирам защо Чип ни покани тук, след като няма да обядва с нас.
– Вероятно – отвърна Денис – не е планирал да скъса с приятелката си тази сутрин.
Тонът на Денис като че ли винаги подчертаваше колко глупава е Инид. Денис не беше, смяташе Инид, мил и великодушен човек. Но все пак ѝ беше дъщеря, а преди няколко дни Инид беше извършила няколко срамни постъпки, които сега изпитваше належаща необходимост да изповяда пред някого и се надяваше, че този някой може да е Денис.