– Гари иска да продадем къщата и да се преместим във Филаделфия – заяви тя. – Смята, че Филаделфия е подходяща, защото ти и той сте там, а Чип е в Ню Йорк. Казах му, че обичам децата си, но се чувствам най-добре в Сейнт Джуд. Денис, аз съм от Средния запад. Във Филаделфия ще съм като изгубена. Гари настоява да отидем в някой дом за възрастни. Изобщо не разбира, че вече е късно. Там няма да вземат човек в състоянието на баща ти.
– Но ако татко продължи да пада по стълбите...
– Денис, той не се държеше за парапета! Отказва да приеме, че не бива да носи разни неща нагоре-надолу.
Откри ваза под мивката зад няколко поставени в рамки снимки, четири фотоса на розови космати неща, някакво изчанчено произведение на изкуството или пък медицински снимки. Тя се опита да бръкне бързо покрай тях, но събори кошничката за варене на аспержи, която беше подарила на Чип за една Коледа. И тъй като Денис сведе поглед, Инид нямаше как да се престори, че не ги е видяла.
– Какво е това? – присви очи тя. – Денис, какви са тези работи?
– В какъв смисъл какви са?
– Някакви изчанчени работи на Чип, сигурно.
Денис пусна онази усмивка, която винаги вбесяваше Инид.
– Явно, все пак знаеш какво са.
– Не, нямам представа.
– Нямаш представа какво представляват?
Инид извади вазата и затвори шкафа.
– Не искам да знам.
– А, това е съвсем друго.
Във всекидневната Алфред събираше смелост да седне в шезлонга на Чип. Преди не повече от десетина минути го беше направил съвсем безпроблемно. Но този път, вместо просто да го повтори, се беше спрял да помисли. Едва наскоро си беше дал сметка, че в основата на действието сядане се крие загуба на контрол, сляпо свободно падане назад. Прекрасното му синьо кресло в Сейнт Джуд беше като бейзболна ръкавица, обхващаше нежно всяко тяло, хвърлено под какъвто и да е ъгъл и с каквато и да е сила, а освен това разполагаше с големи мечешки подлакътници, за които Алфред можеше да се държи, докато извършва ключовото завъртане. Но шезлонгът на Чип беше някаква ниска и непрактична антика. Алфред стоеше с гръб към него и се колебаеше, коленете му бяха свити едва-едва, доколкото му позволяваха скованите глезени, ръцете му опипваха и обарваха въздуха зад гърба му. Страхуваше се да се пусне. Ала все пак имаше нещо неприлично в това, да стои приклекнал и треперещ, нещо напомнящо за тоалетна, някаква първична уязвимост, която му се струваше едновременно толкова болезнена и притъпена, че просто за да сложи край, той затвори очи и се пусна. Стовари се тежко по задник, политна назад и коленете му се вирнаха над главата.
– Ал, добре ли си? – извика Инид.
– Не мога да го схвана това тук – отвърна той, мъчейки се да се поизправи и да звучи овладяно. – За канапе ли е правено?
Денис се появи и сложи ваза с три слънчогледа на крехката масичка до шезлонга.
– Като канапе е – обясни тя. – Може да си вдигнеш краката и ще си като френски философ. И да говориш за Шопенхауер.
Алфред поклати глава.
Инид се обади от кухнята:
– Доктор Хеджпет каза, че трябва да използваш само столове с високи, прави облегалки!
Алфред не прояви никакъв интерес към тази препоръка и затова Инид я повтори на Денис, когато тя се върна в кухнята.
– Само столове с високи, прави облегалки! Само че баща ти не чува. Държи си на коженото кресло. И след това ме вика да сляза да му помогна да стане. А ако си сецна кръста? Какво ще правим тогава? Преместих един от хубавите стари столове с кожена облегалка долу пред телевизора и му казах: „Сядай тук!“. Но той си седи в коженото кресло и за да стане, първо се свлича на земята, пълзи по пода до масата за пинг-понг и се подпира на нея, за да се изправи.
– Добре го е измислил – отбеляза Денис, докато изваждаше храната от хладилника.
– Денис, той пълзи по пода! Вместо да седи в хубав, удобен стол с права облегалка, какъвто трябва да използва според лекаря, той пълзи по пода! А и изобщо не би трябвало да се заседява толкова. Лекарите са единодушни, че ако не използваш някоя способност, я губиш. Дейв Шумпърт има десет пъти повече проблеми със здравето от баща ти, от петнайсет години е с колостомия, останал му е само единият бял дроб, има пейсмейкър, а виж какво правят с Мери-Бет. Тъкмо се върнаха от гмуркане във Фиджи! И Дейв никога не се оплаква, ама никога. Не знам дали помниш Джин Грило, един стар приятел на татко ти от „Хефест“, той има паркинсон и е много, много по-зле от баща ти. Все още си живее у дома във Форт Уейн, макар че е в инвалидна количка. Той наистина е в ужасно състояние, само че, Денис, продължава да се интересува от много неща. Вече не може да пише, но ни изпрати аудиописмо на касета, виж колко добре измислено, в което ни разказва подробно за внуците си, защото познава внуците си и се интересува от тях, и как е започнал да учи камбоджански, на който му вика кхмерски, като го слуша на касети и гледа камбоджанска – или може би трябва да се каже „кхмерска“? – телевизия във Форт Уейн, защото най-малкият му син е женен за камбоджанка – кхмерка? – а нейните родители не говорят английски, пък Джин иска да си общува с тях. Можеш ли да повярваш? Джин е в инвалидна количка, пълен инвалид, и пак мисли как да помогне на другите! А баща ти, който може да върви, да пише, да се облича сам, по цял ден не прави нищо, само си седи в креслото.