Ето това била историята за нея и Гитанас, нали Чип не ѝ се сърди много?
И Чип наистина не се сърдеше. Всъщност първоначално не само нямаше нищо против, че Джулия е омъжена, а направо изпадна във възторг. Годежният пръстен и венчалната ѝ халка го запленяваха, молеше я да ги носи в леглото. В редакцията на „Уорън Стрийт Джърнъл“, където понякога се чувстваше недостатъчно трансгресивен, с наслада намекваше за европейския държавник, на когото „слага рога“. В докторската си дисертация („Несигурен стоеше“11: Страховете на фалоса в драмата от епохата на Тюдорите“) беше отделил много място на слагането на рога и под булото на гледащата с неодобрение на този въпрос модерна критика всъщност приемаше охотно представата за брака като акт на собственост, а за изневярата като кражба.
11 Шекспир, „Макбет“, І действие, ІІ сцена. – Б. пр.
Не след дълго обаче тръпката от бъркането в чуждата каца с меда отстъпи място на буржоазни фантазми, в които самият Чип беше съпруг на Джулия – неин господар и повелител. Изпитваше яростна ревност към Гитанас Мизевичюс, който, макар и литовец и насилник, беше успешен политик, за когото Джулия говореше виновно и с копнеж. Една Нова година Чип направо я попита дали някога е мислила за развод. Тя отговори, че харесва апартамента („Много по-добре, отколкото да плащам наем!“) и не ѝ се занимавало да търси нов точно сега.
След посрещането на Новата година Чип се върна към сценария на „Академично червено“, който беше довършил в еуфоричен устрем, натраквайки по двайсет страници на ден, и откри, че в ръкописа има много неща за оправяне. Всъщност текстът приличаше по-скоро на нескопосни наброски. През месеца, през който шумно беше празнувал завършването му, Чип си беше мислил, че може да премахне някои банални елементи в сюжета – конспирацията, автомобилната катастрофа, злите лесбийки, – и пак да разкаже една интересна история. Но без тях като че ли не оставаше нищо.